Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Прав си — рекъл Агабег с дълбокомислен и важен вид; той вече смятал Настрадин Ходжа за своя законна плячка и взел да се усуква около него, да пуска леплива паяжина. — Длъжността везир, да ти кажа правичката, не е лъжица за твоята уста.

— Знам го. И затова реших да направя така: да върна на султана първородния му син, да се откажа от всички длъжности и почести и да поискам за награда някоя усамотена къщурка и пожизнена плата, колкото да преживявам.

Като забелязал алчната треска, обзела Агабег, Настрадин Ходжа оставил всякаква предпазливост и тръгнал право към целта, сам подлагал крилата и лапичките си под паяжината.

— Ще ми се да изследвам още много природни тайни — продължил той. — Затова ми трябва усамотение за размисли. Изучих превръщането на хората в дребни животинки, като мравки, пчели, бълхи, буболечки и мухи; изучих областта на едрите животни, на което днес ти беше свидетел; но превръщането на хората в жаби, риби и морски кончета още не съм изследвал.

— Значи човек може да стане и муха, и пчела, и мравка?

— Колко му е! Ако искаш, да опитаме?

— Ами, недей, остави!

— Хич не боли. Няма и да усетиш как ще станеш бълха. Само за един ден, а утре пак ще ти върна човешкия образ. — Настрадин Ходжа искал да спи и гледал час по-скоро да изпроводи гостенина. — Само да донеса вълшебната отвара.

— Остави, друг път — бързо отговорил Агабег и станал: нямал никакъв ищах да става бълха, и то тъкмо сега, когато пред него толкова пленително се очертавал в мъглата далечният египетски дворец. — И двамата сме уморени, за днеска сбогом.

Настрадин Ходжа Го изпратил до аръка. Вече се развиделявало, изтокът аленеел.

— Пак тия стъклени червейчета… Пак се въртят около тебе…

Агабег неспокойно завъртял глава на късия си врат. Безсънната нощ си казала думата: наоколо му се ройнали червейчета. Изобщо нямало нужда да взема тия придружители на далечен път, още повече че в Египет, както отсега предполагал, неизбежно щели да се появят нови.

— Още днес отивам при моллата и му поръчвам помени за цяла година напред.

— С тия пари да стегне джамията.

— Ще му кажа.

Така чоракци се избавили от разноски по джамията. Но това било най-малкото благодеяние, което те получили от Настрадин Ходжа — предстоели му други дела, наистина велики! Рано е да говорим за тях; проницателните нека се досещат, останалите нека почакат… Като се сбогувал с Агабег, Настрадин Ходжа дълго гледал подире му, вдигнал веселите си гайтанлии вежди, след това се върнал в колибата. Клепачите му залепвали, халата и ботушите свалял вече в просъница. Вратата след него останала открехната; помислил си, че трябва да я затвори, но нямал сили дори за това.

Склопил очи и вече на границата на съня чул долетелия в колибата глас на мюезина — сутрешната благодарствена молитва за новия ден и за новата светлина, пратени на света. Гласът на мюезина, меден и чист, плавал по вятъра като на широки криле, редом с облака нагоре към слънцето, което бавно и тържествено се вдигало иззад планината в цялото си вечно и непомръкващо величие! „Безпределна е твоята милост и безгранично е твоето могъщество!…“ — пеел мюезинът и всичко на света се молело — хора, зверове и птици, дори безсловесните дървета трепкали и шумели на вятъра, бързали да стоплят на лъчите всеки свой лист.

По целия свят, открай-докрай, настъпил ден; шумели ветровете — южният, северният, източният и западният, искрели снежните върхове на планините, със син прозрачен плам светели моретата, струели водите в планини и долини, наливали злак нивите, натежавали плодовете в градините, и гроздето прозрачно златеело, наливало сладък слънчев сок.

А Настрадин Ходжа спял, забравил да каже сутрешната си молитва, което често му се случвало. Но, изглежда, този му грях лесно се опрощавал, защото сънят му бил пронизан от светла, ефирна дъга — от слънчевия лъч, който през открехнатата врата падал върху лицето му, минавал през спуснатите клепачи и стигал чак до душата му, в онази нейна част, която според проучванията на многомъдрия Ал Кадир управлява нашите предчувствия и нашите съновидения.

В Арабия има реки, на които само средното течение, е открито за човешките очи, а началото и краят са скрити в подземните дълбини. Животът на Настрадин Ходжа може да се сравни с такава река: всичко което знаехме за него, се отнасяше за средната му възраст, между двадесет и петдесет години; детските му години, както и старостта бяха скрити.