Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Той вдигнал очи към малкия Настрадин и попитал:

— Какво ти трябва, момче?

— Трябва ми един малък надпис — с туш, на китайска хартия. Съвсем къс.

— Къс надпис ли? — възкликнал писарят, зарадван, че си има доверител, при това такъв, пред когото — поради неговата неопитност и младолетие — можел да разпери цялата паунова опашка на лъжите си. — Благодари се, момче, на съдбата, дето те е довела при мене, защото никой друг в цяла Бухара не пише точно с четчица, точно с туш и точно на китайска хартия! Когато бях управител на канцеларията на Големия диван в Багдад и носех на сърмения си халат знака на Големия лъв — златен знак, обсипан с елмази, който лично халифът ми подари…

Наложило се малкият Настрадин да изслуша бръщолевенията му докрай, но няма нужда ние да правим това, още повече че всеки многократно е слушал нещо подобно. Такива хвалби за минало величие има винаги сред хората, захвърлени на дъното на живота, те съпровождат всички поколения, като по същество остават едни и същи за всички поколения. Писарят се отплеснал да разказва за превратностите на съдбата, за коварството на враговете и като свършил, попитал:

— Какъв надпис ти трябва, момче? Кажи — и аз ще те ощастливя.

— Само три думи — рекъл малкият Настрадин. — С големи букви: „Звяр, наречен котарак“.

— Как? Повтори… „Звяр, наречен котарак“ ли? Хм…

Писарят присвил устни и устремил към момчето пронизващия поглед на острите си тесни очички:

— Кажи ми, а защо ти е дотрябвал такъв надпис?

— Който плаща, той знае за какво плаща — уклончиво отвърнал Настрадин. — Каква е цената?

— Танг и половина — последвал отговор.

— Толкова скъпо? Само за три думи!

— Да, ама какви думи! — отзовал се писарят. — Звяр!… — Той направил тайнствено-зловещо лице. — Наречен!… — Той прошепнал тая дума, като й придал някакъв престъпно-заговорнически оттенък. — Котарак!… — Той потръпнал и отметнал цялото си тяло, сякаш докоснал змия. — Кой ще ти вземе за такава работа по-евтино?

Малкият Настрадин трябвало да се съгласи с цената, макар че така и не разбрал в какво се състои опасната дълбочина на неговия надпис.

Писарят измъкнал изпод килимчето си парче жълтеникава китайска хартия, изрязал я с ножа, взел четчицата и се заел с работа, съжалявайки в душата си, че от трите думи, които му били поръчани, при цялата си ловкост не може да скалъпи поне един донос.

На връщане малкият Настрадин се отбил през обущарската чаршия, където с кундуржийско лепило залепил надписа на гладка дъсчица.

Закачена пред входа на шатрата, тя имала много примамлив вид.

— Сега, бабо, обирай парсата — рекъл малкият Настрадин.

Затвореният в кафез котарак вече бил внесен в шатрата и протяжно-досадно мяукал там от скука и самота.

Старицата седнала с паничката пред входа, а малкият Настрадин застанал на три крачки от нея, откъм пътя, напълнил гърдите си с въздух и завикал толкова силно, толкова пронизително, че чак ушите я засърбели.

— Звяр, наречен котарак! — завикал Настрадин и чак приклякал от напъване, целият почервенял. — Затворен в кафез! С четири лапи! Четири лапи с нокти, остри като игли! Има дълга опашка, която свободно се върти надясно и наляво, надолу и нагоре и може да заема всякакво положение — може да става на кука и даже на колело! Звяр, наречен котарак! Извива си гърба и си мърда мустаците! Покрит е с черна козина! Има жълти очи, които светят в тъмното като живи въглени! Издава звуци — противни, когато е гладен, и приятни, когато е сит! Звяр, наречен котарак! Затворен в кафез, в здрав и сигурен кафез! Всеки може да го разглежда за два гроша без никаква опасност за себе си! В здрав и сигурен кафез! Звяр, наречен котарак!

Не минали и три минути и усърдието му било възнаградено. Някакъв сеирджия по пазара излязъл от железарската чаршия, спрял се, ослушал се и свил към шатрата. На вид той бил истински двойник на Големия Бухарец, само бил по-малък на ръст — негов по-малък брат, също толкова дебел и румен, със също такъв безизразен и сънен поглед. Той се приближил плътно, до Настрадин, турил ръце на кръста си и замрял. Тлъстото му лице започнало бавно да се разплува в дълга безсмислено-блажена усмивка, очите му спрели и станали стъклени.

— Звяр, наречен котарак! — дерял се право в лицето му Настрадин колкото му глас държи. — Затворен в кафез! Два гроша за разглеждане!

Малкият Бухарец дълго стоял, слушал с тихо и безсмислено упоение тези викове, после се приближил до старицата, бръкнал с дебелите си пръсти дълбоко в пояса и хвърлил в паничката два гроша.