Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Здравей, бабо; помниш ли Бухара, помниш ли онова момче на пазара, Настрадин?…

Старицата се стреснала, по лицето й просветнала мигновена светлина, тя се задъхала, тихичко извикала и цялата се наклонила напред, взела да гребе е треперещи ръце въздуха. Но Настрадин Ходжа вече се отдалечавал, мислейки си: „Нека това да й бъде летящ отзвук от миналото, мимолетен лек сън — преди оня вечен сън, който скоро ще склопи очите й…“ Погледнал назад: старицата още не била дошла на себе си и все ловяла въздуха, а младата, безкрайно учудена и разтревожена, мятала бързи погледи ту към старицата, ту към тълпата, в която изчезнал странният посетител.

Той не се върнал повече — и пазарът го погълнал в пъстрия си шумен кипеж…

И още нещо се случило с него в детството на бухарския пазар.

Шляел се по чаршията. Нетърпимата жега го подгонила към яза. Подире му тръгнала някаква жена, цялата загърната с фередже. Той чул стъпки след себе си, обърнал се.

— Почакай! — рекла жената със странен глас, приближила се, отметнала фереджето, навела се. Турила сухите си горещи длани на бузите му, приближила скръбното си изпито лице към неговото, вперила очи в неговите, като че ли искала да прелее душата си в неговата, или обратно — да изпие неговата душа. Той се смутил — какво иска? Очите й били черни, големи, влажни от сълзи.

— Върви! — прошепнала тя и лекичко го побутнала. — Дано всемогъщият аллах те закриля всякога и навсякъде. Върви!…

Тя спуснала фереджето и с бързи крачки, сякаш някой я преследвал, свила в пресечката. Той с недоумение гледал подире й, без да разбира нищо. След час, в пъстрата навалица на пазара, той вече забравил за тая жена. И никога повече не си спомнил за нея.

След много години, когато вече бил голям, някъде на половината път между Бейрут и Басра, като нощувал в един кервансарай, жената му се присънила — познал лицето, очите, гласа й. „Дано всемогъщият аллах те закриля всякога и навсякъде!…“

Той се събудил с изстинало сърце, целият разтреперан: разбрал, че това е неговата рождена майка. Това не било някаква случайна догадка, а твърдо убеждение, ясно и категорично, долетяло при него незнайно откъде. Той си помислил, че никога не й е казал поне една дума; обзет от неизмерима жалост и от неизмерима любов към нея, той заплакал, повтаряйки безкрай думи на нежност и любов, каквито децата говорят на майките си. Сякаш се отворила врата към миналото му, към най-ранното му детство: тия думи идвали сами, той ги повтарял и целувал тъмния нощен въздух, сигурен, че тя го чува и с цялото си майчино сърце — измъчено, но живо — му отговаря…

Така той се срещнал с майка си насън, но никога не научил нейното име и никога по-късно не можал да иде на нейния гроб; че и къде да намери безименния й гроб, пък и защо, когато тя завинаги останала за него неоспоримо жива!

Свърши разказът за детството на Настрадин Ходжа. Разбира се, нашият разказ не е пъден, и е откъслечен: няколкото зрънца, намерени от нас, не стигнаха за повече. Но подир нас идват други, всеки ще намира нови зрънца, ще ги внася в общата съкровищница и в края на краищата е общи усилия от всичко събрано ще се роди нова книга за Настрадин Ходжа — книга за неговото детство. Нашият принос в нея ще бъде малък, но затоза пък — в основата; онзи, може би още нероден майстор, комуто е съдено да напише тая книга и да остави върху нея своя знак, няма да отмине с мълчание нашия труд — това е нашата награда, надежда и утеха.

Връщайки се по правия път на нашия разказ за делата и дните на Настрадвв Ходжа в Чорак, ще започнем с магарето.

То изживявало дни на приказно блаженство. Никога досега животът не му се бил усмихвал с такова бисерно струпване на неизмеримо щастие и вълшебен късмет. Първо, от колибата на хълма то се преселило в къщата на Агабег, в най-хубавата й част, с изход към градината, където можело да слиза винаги по широко наклонено стълбище и без страх да хрупа каквито си иска цветя и листа; второ, в угода на всичките му желания винаги имало готови тави с питки от всякакви видове, кайсии, ряпа, ранни пъпеши и прочее плодове на щедрата чоракска земя. Водата пиело само облагородена с аромат на гюлов цвят. До такава степен Настрадин Ходжа успял да убеди Агабег в истинността на магарешкото превъплъщаване! Агабег дори замислял да му намери дружка; но срещнал на пътя на своя замисъл неразрешимо съмнение, понеже не било известно от какво трябва да се изхожда при тая работа: от външния облик на превъплътения или от вътрешната му същност.