Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Агабег неспокойно замигал с мътните си очи и засумтял.

— Ами тайната стая? — подсетил го той.

— Точно за това исках да си поприказваме — за най-добрите начини да я избягвам. Ти Си врял и кипял в тия работи — дай ми акъл. А за награда — кълна ти се! — ще ти пратя от Египет позлатен чибук и сребърна кана за вино.

Чибук и кана! Това било все едно на жадния в пустинята да обещаеш две капки вода. Не чибук и не кана се мержелеели пред очите на Агабег, а дворцовите мазета в Кайро, натъпкани със злато. И освен това — което е по-скъпо и от парите! — почестите и голямата власт.

Настрадин Ходжа стоял с наведена глава; той не гледал Агабег в лицето, затова пък не свалял очи от ръцете му. И по треперенето на дебелите му пръсти, по трепкането на издутите жили четял всичко в душата му така ясно, както във вълшебна книга. Затова думите на Агабег не били неочаквани за него:

— Узакбай, що не отстъпиш принца на мене?

Не бивало да се съгласява веднага: нека се разгорещи!

— На тебе ли? — усмихнал се Настрадин Ходжа. — Какви по-големи хора са ми предлагали това. Но, първо, принцът желае до Кайро да го съпровождам само аз, второ…

— Можем да придумаме принца. Освен това, докато е в тоя облик, магарешкия…

— Можем да постъпим с него нечестно, така ли? Да го измамим, а? Ех, чорбаджи!

— Хич не съм и помислял таквоз нещо. Но можем да изтълкуваме неговия отговор в желаната посока. Тъй като не може да произнася човешки думи…

— Ами махането с опашката, мърдането на ушите?

— Тъй де, точно тях можем да изтълкуваме!

— Наистина, чорбаджи, ти си роден за придворна длъжност! Но има и втора пречка — ти.

— Как аз?…

— С какво можеш да ме възнаградиш? Неистовото желание да стане египетски везир така разпалило Агабег, че той даже добил дар слово.

— Нали жадуваш за самота? — говорел той, наведен към Настрадин Ходжа. — Къде ще намериш по-голяма самота и тишина, отколкото тука? — Тишината наоколо наистина била като в светъл сън. — Нали искаш пожизнена плата? Моето езеро стига и артисва за богат живот.

— Ами, да си взема белята е това езеро. Пусни водата, спри водата… — опъвал се ужким Настрадин Ходжа. — Губи време, а учените ми занимания…

— Цани си управител. За някоя и друга пара той всичко ще ти върши.

— Вярно бе, мога да взема управител. Как не ми дойде на ум!

— Тъй де! Предай работата на управителя, а ти си бери вълшебно биле!

— Вълшебно биле! — оживи се Настрадин Ходжа. — Баш за мене работа — да събирам вълшебно биле!

— Видиш ли! — подхванал Агабег, зарадван, че е напипал слабото място; разумът му, отдавна прероден в хитрост, се размърдал и разшавал всичките си четирийсет крачета. — Вълшебно биле, я! Тука го има колкото щеш, само че не исках да ти казвам. Навсякъде расте! Ти вече намери едно. Ама колко е това? Една стотна!

— Наистина ли е само една стотна? — прошепнал, като че примирал, Настрадин Ходжа.

— Хилядна! Една хилядна!… Ти не знаеш какви вълшебни билки растат тука!

Агабег, стоплен от виното, плещел, вече без да се страхува, че ще го хванат в лъжа; защото пред него седял човек на учените занимания, следователно в делничните работи досущ като малко дете, който неизбежно трябвало да бъде измамен. Но пред него седял Настрадин Ходжа, който умеел да съедини крилатостта на душата с великата проницателност на ума и който хич не бил склонен да става тлъст овен в ръцете на разните му пълзящи по земята хитри тарикати — ето от кого трябва да вземат пример във всекидневния живот всички учени хора, всички: мъдреци и поети!

— Ей на, гледаш го — бръшлян! — напъвал Агабег. — И той е вълшебен! Оня лопуш — и той! Наоколо всичко е вълшебно биле! Няма обикновена трева, всичката е вълшебна! Тук едно време идва един знахар, той ми разправи всичко. Остави това — тук и камъните са вълшебни. Направо се търкалят по пътя — само събирай. Тоя знахар набра цял чувал! И си взе два ибрика вълшебна вода! Забравих да ти кажа, че тук наблизо има вълшебно аязмо. На две крачки. Тук всичко, всичко е вълшебно!

Кой би могъл да устои срещу това съчетание — вълшебна трева, вълшебни камъни и вълшебна вода!

Настрадин Ходжа се съгласил. Нейсе, той отстъпва принца — срещу езерото, къщата, градината и всичко друго, което е към езерото, и за десет хиляди суха пара отгоре.

— Нямам на ръка десет хиляди — казал Агабег. — Само седем. Но нали трябва да си оставя нещо за из път до Кайро.

— Ами накитите, дето ги взе от Мамед Али? — подсетил го Настрадин Ходжа.