Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Писарят също така мълчаливо станал и тръгнал към къщата на Агабег.

Върнал се по тъмно, когато в чайханата се извисявал цял куп шарени одеяла — не десет, а четиринайсет, и кадията лежал отгоре, покрит с петнайсетото. Писарят — все така мълчаливо — му показал два пръста и след това още половин пръст. Това означавало — двеста и петдесет. Кадията въздъхнал, затворил дясното око и отворил лявото, като с това обозначил преминаването от състояние „преди“ в състояние „след“.

После те провели къс разговор — шепнешком, да не чува чайханджията.

— Каква е тъжбата?

— Не е тъжба, сделка е — отвърнал писарят.

— Ха, сделка? — учудил се кадията. — Толкова да се изръси за една сделка?

— Изглежда, ударил е голям келепир — пошепнал писарят. — Сигурно е пипнал за опашката някоя тлъста печалба.

— При това законна — наставнически отбелязал кадията. — Съвсем законна печалба. Утре ще научим — завършил той и като се обърнал по хълбок, затворил лявото си око, защото състоянията „преди“ и „след“ не обхващали часовете на неговия сън.

От всички криви сделки, които старият кадия Абдурахман бил записал и узаконил през живота си, тая надминавала по кривотия всичко виждано. Цяло доходно езеро, барабар с къщата и градината, се заменяло за някакво си келяво евтино магаре! Налице била тайна цел, а според закона тъмните сделки със скрита цел били най-строго забранени. При това сделката трябвало да се запише черно на бяло, да се запише така, че изпратените от хана опитни велможи за проверка на кадията да не могат да заподозрат нищо.

Когато Агабег със силен и ясен глас обявил своето намерение да смени езерото, къщата и градината срещу магарето, през тълпата чоракци, събрани пред чайханата, преминало недоумяващо приглушено бучен§, като бръмчене в огромен разтревожен кошер. Подето от миндерлъка в чайханата, това бръмчене се пренесло в задните редове, раздвижило ги и ги люшнало, като летящ вятър прошумяло по плетищата, начоголени от дечурлига, след това прелетяло по близките покриви, пъстреещи многоцветно от кърпите на жените. Езеро — за магаре! Той трампи езерото за магаре!… Сред чоракци нямало човек, на който да не му се замъти акълът като от гъст пушек и да не му трепне сърцето.

Но старият крив кадия Абдурахман, побелял от далавери, хич не се учудил, дори окото му не мигнало. Важно и невъзмутимо седял той на миндера в чайханата, с лице към тълпата, на високо, като на трон, който чайханджията Сафар направил за него от петнайсет одеяла. Долу седял писарят, насочил дългия си унил нос в разтворения съдийски тефтер. И той, следвайки чорбаджията си, също запазил пълна невъзмутимост.

Кадията строго изгледал тълпата.

Бръмчащият тътен започнал да намалява, да се снишава към земята и накрая съвсем стихнал.

Всички замрели в трепетно очакване.

— Узакбай, син на Бабаджан! — провъзгласил кадията.

Настрадин Ходжа хванал магарето за юлара, приближил се.

— Какво ще кажеш в отговор на думите на Агабег, син на Муртаз? — попитал кадията. — Съгласен ли си на смяната?

— Съгласен съм.

През тълпата чоракци отново преминал шум. Той бил съгласен! Има си хас!… Срещу магаре за трийсет танга на най-добрия пазар да получи такова богатство!

Ставало нещо загадъчно, тъмно, страшно. Някой в тълпата не издържал и изстенал, по-точно тихичко изпискал.

Кадията запазил предишното си спокойствие.

— Двете страни изявиха желание за предстоящата замяна! — провъзгласил той. — Първото изискване на закона е изпълнено. Сега който от селяните има достатъчно сериозни доказателства против замяната, нека ги каже пред всички!

Такива не се намерили.

Кадията почакал една–две минути и обявил:

— За извършването на сделката няма пречка, за което свидетелствувам аз.

Сега предстояло последното — да се запише. Така да се запише, че в него да няма и най-малка кривда!

Ето кога старият кадия показал целия блясък на своето съдийско хитроумие.

Пет минути той мислил; как са текли мислите в старата му глава, по какви пътища — трудно е да се каже, но ето, в съответствие с тяхното протичане, отначало чалмата се килнала наляво и увиснала, подпряна само на ухото, след това се килнали наляво очилата му, и най-после самият той се килнал наляво върху одеялата, които се крепели и не падали само благодарение на героичните усилия на Сафар, който подпирал камарата с рамо.

Когато кадията заговорил, в гласа му звучало гордо упоение от могъществото на неговия разум.