Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

С цигукане, криволичене и кандилкане каруцата тръгнала по пътя и се скрила зад каваците.

Тая нощ Настрадин Ходжа и Агабег не мигнали.

Обзет от нетърпение да надене египетския придворен халат, Агабег не желаел да остава в Чорак нито ден повече. На разсъмване заминавал.

Дисагите му за път били приготвени от вечерта; оставало му само да сложи двата ибрика с вълшебна вода.

Към среднощ били сложени и ибриците, плътно запушени със смола.

Настрадин Ходжа написал заклинанията на лист дебела китайска хартия, Агабег скътал листа в тайния пояс, какъвто пътниците опасват под ризата, на голо. В същия пояс му били и парите, и скъпоценностите, взети от Мамед Али.

Взело да съмва.

— Време е! — рекъл Агабег. — Е, сбогом, Узакбай, чакай от мене голям подарък от Египет. Ще ти изпратя чибук и сребърна кана за вино.

Настрадин Ходжа му отвърнал с дълбок поклон.

— Сполай на властелина и великолепния везир на египетската земя. Позволи ми, везирю, да ти прислужа за последен път.

Той влязъл в къщата и след минута се върнал; след себе си дърпал заинатилото се магаре.

Потрепвайки с копита по влажните каменни стъпала, магарето слязло в градината и по навик тръгнало право към лехите с цветя, вече наполовина опасани.

Настрадин Ходжа му надянал юлара, задържал го и ловко метнал дисагите на гърба му.

— Какво правиш бре? — извикал Агабег и хванал дисагите. — Принцът да хамалува! Узакбай, ама ти за пет пари акъл нямаш!

— Защо? — недоумяващо попитал Настрадин Ходжа.

Агабег го изгледал презрително и с пъшкане нарамил дисагите.

— Ти какво, до Кайро ли смяташ да стигнеш така? — осведомил се Настрадин Ходжа.

— В Коканд ще купя един кираджийски кон. Само за дисагите. Пък аз ще вървя пеша, защото не ми прилича аз да яздя, а принцът да бъхти пеша. То аз бих качил принца на каруца, ама ме е страх, че по пътя ще вземат да му се присмиват разни простаци, които са свикнали да виждат четириногите, подобни на принца в сегашния му лик, впрегнати в талигите, а не качени отгоре.

— Мъдро, мъдро! О, везирю, колко необятен е твоят разум!

Синината на ранното разсъмване бързо преминавала в сутрешна бледина. Небето започнало леко да розовее. От всички краища на градината чуруликали, цвъртели птички.

Магарето, Агабег и Настрадин Ходжа излезли на пътя. Далечните планини били обвити в облаци, подножията на хребетите тънели в гъста белезникава мъгла, но снежните върхове вече светели с лек прозрачен блясък — първата усмивка на пробуждащия се ден. И мъглата в дефилетата, клисурите и доловете започвала вече да се раздвижва, да се кълби и да се вдига. Колко леко се дишало!

— Най-добре е за из път да имаш арабски динари — давал акъл Настрадин Ходжа на Агабег. — Те вървят навсякъде еднакво, защото в арабското злато няма фалшиви примеси, както в много други пари. Ама внимавай при размяната. Сарафите често са мошеници: могат да ти пробутат фалшиви пари с ниска проба на златото. Като си свършиш работата в Коканд, о, блестящ везирю, преди да отпътуваш, намери дюкяна на сарафина Рахимбай. Той е близо до главния яз на площада, от лявата страна на големия арък, дето вече петнайсет години го облицоват с камъни и все не могат да го завършат. Питай за Рахимбай — всеки кокандец ще ти го покаже. Всички го познават, той е честен търговец, можеш да му имаш пълно доверие.

— Може ли да купи моите скъпоценности?

— О, да! Само той! И ще ти даде по-висока цена от който и да е друг.

— Значи като вървиш по големия арък, отляво, до главния яз?

— Точно така!… Каква могъща памет е вложил аллах в твоята глава, везирю!

— Е, сбогом, Узакбай!

— На добър час, блестящи везирю!

— И да чакаш подарък от мене!

— Ще чакам, великолепни везирю!

— Хайде, поклони се за сбогом на сияйния принц. Дълго време си бил приближен до царската особа; благодари му за това велико щастие.

— Кланям му се доземи и му благодаря.

Разделили се.

Настрадин Ходжа дълго, дълго гледал подир заминаващите. И ей-на, какви са странностите на човешката природа! Агабег му бил враг и все пак, след като го изпратил, му станало чоглаво; такава власт има над нашето сърце раздялата.

Да не говорим пък за магарето! Като направило петдесетина крачки, то спряло, обърнало муцуна и скръбно, укорно изгледало стопанина си. Настрадин Ходжа не можал да опази очите си сухи. „О, питкаджийо! — мислено възкликнал той. — Нима можеш да си помислиш, че твоят стар приятел в митарствата ще те даде на някакъв си Агабег и ще се раздели с тебе! Не, аз няма да извърша такова долно предателство, ние още дълги, години ще бъдем заедно!“