Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Като изпроводил Агабег, магарето, а след тях и крадеца, Настрадин Ходжа се върнал в новата си къща, където прекарал деня в усамотени размисли, като беседвал само с кана вино от Агабеговите запаси. На стария слуга било заповядано да не пуска никого — нито чоракските старци с техните кахъри за поливането, нито дори Саид.

Имало сериозна причина за размисъл: днес сутринта той изведнъж изпаднал в недоумение относно езерото — недоумение, което не бил предвидил.

Ето, прогони Агабег. Езерото е отнето. Удържа думата си, която на времето даде на стария ходжентски просяк. Но какво да прави с това езеро по-нататък? Няма заради него да се пресели в Чорак, я? Може, разбира се, да го подари на Саид за сватбата. Но какво ще каже просякът, дали ще одобри това решение? Ами ако той има нещо друго на ум за езерото? А нищо не каза — умувай сега, ако си нямаш работа! Тоя Мълчащ и Постигащ старец наистина е създаден за мъгла в чуждите глави.

Каната е коварен събеседник; тя винаги се преструва, че на дъното й, като скъпоценен бисер, е скрита най-голямата истина и с всяка глътка стигаш по близо до нея! А когато със самоотвержени усилия дъното най-после е достигнато, смелият търсач вече не само че не може да вземе бисера, но няма сили дори да го види. Така станало и с Настрадин Ходжа: него ден той два пъти слизал до дъното на каната и двата пъти изплувал с празни ръце, без бисера… Така до вечерта не успял да измисли нищо свястно, разпилял дори и онези мисли, които имал преди беседата с каната, и с натежал, замъглен разсъдък, с недоволно сърце, почтително подпиран под лакът от стария слуга, се оттеглил в далечния ъгъл на градината, където в беседката имало приготвена постеля.

Това била същата оная беседка, в която преди седмица ходели двамата с Агабег да уговарят принца. Вълшебният бръшлян си бил на мястото, и вълшебният лопуш си бил там, и в листата звънели вълшебните комари. Вече в просъница, Настрадин Ходжа си помислил: „Ех, да можеха да ми дойдат тук вълшебни мисли какво да правя с това езеро!“ Той още веднъж си спомнил с неодобрителни думи за ходжентския старец, който му създал толкова излишни дертове, отначало с търсенето на езерото, сега — с неговото по-нататъшно предназначение… Повече не можал да помисли за нищо: главата му се замаяла още по-силно, мислите му се помрачили и той заспал.

А беседката наистина се оказала вълшебна — Настрадин Ходжа се убедил в това, тъй като през нощта в нея се случило едно съвсем вълшебно събитие: явил му се ходжентският старец.

Явил му се току пред полунощ; цялата беседка се озарила с меко синьо сияние и в това сияние изникнал старецът — целият мъгляв и проблясващ, съставен сякаш от призрачна звездна светлина. Настрадин Ходжа би трябвало да се учуди, но той ни най-малко не се изненадал, като че ли чакал стареца.

Оня седнал на пейката отсреща и молитвено погладил вълнистата си светлопрозирна брада:

— Здравей, Настрадин Ходжа! Ти днес си спомни за мене, и ето ме, аз дойдох.

— Мир на тебе, почтени старче — отвърнал Настрадин Ходжа. — Бъди ми гостенин, пий от моето вино.

— Не ми трябва вино; мигар забрави, че съм дервиш и нямам никакъв мерак да угаждам на плътта си? Дойдох да ти благодаря за неоценимата добрина, която ми стори. Сега вече няма опасност да започна отново звездния кръг.

Настрадин Ходжа се уплашил да не би старецът пак да се отплесне в своите поучения.

— Струва ли си да благодариш? — прекъснал го той. — Още повече, че аз не съм си довършил работата. Ти дойде баш навреме, защото съм изпаднал в недоумение: какво да правя с това езеро по-нататък? Тъкмо ще се посъветваме.

— Какво да правиш с езерото по-нататък ли? Мигар не знаеш?

— Откъде да знам, почтени старче? Нали по време на последната ни беседа ти не можа да ми дадеш никакви поръки за езерото: петлите пропяха.

Старецът се усмихнал и при това затрепкал с преливащ блясък. Потрепкал, потрепкал и рекъл:

— Помня, как да не помня… Тогава малко сбърках с времето, грешна ми излезе сметката. Недей да се сърдиш, Настрадин Ходжа.

— Не се сърдя: само да не сбъркаме втори път. Наближава полунощ, времето ти изтича. Затова ще е по-добре първо да си свършим главната работа, а след това да минем към други разговори.

— Това може — съгласил се старецът. — Дай да говорим за главното. И тъй, значи ти намери своята вяра?

— Че кога да я търся? — отвърнал Настрадин Ходжа със скрито раздразнение, понеже старецът пак отклонил мислите си от езерото. — Нямах време, почтени старче, да търся вярата си, защото, първо, трябваше да търся твоето езеро, нали хабер си нямах къде е, второ, трябваше да го отнема, а сега — да му бера гайлето за по-нататък. За вярата имаме време да приказваме; ти кажи мъдрата си дума за езерото.