Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Старецът мълчал и мислел; в прозрачно-мъгливото му тяло, на онова място, където е сърцето, се появил бледозеленикав светлик, източил се в треперлива тънка струйка и трепкайки, преливайки се, тръгнал нагоре, към устата; насреща й, от главата на стареца потекла друга струйка, леко синкава; като видял това, Настрадин Ходжа се сетил, че синкавата струйка ще да означава мисълта, а зеленикавата — чувствата и те двете, като се съединят на устата на проблясващия старец, трябва да породят думи.

Така и станало — старецът заговорил:

— Ето, Настрадин Ходжа, ти все още си далече от истинската мъдрост. А точно в твоята вяра се крие решението на недоуменията и съмненията, които можеш да срещнеш по пътищата на живота, в това число и на сегашното ти недоумение относно езерото.

— Че разреши го, почтени старче! Осмелявам се да те подсетя: наближава полунощ — за всичките ти приказки остават броени минути!

— Няма ли да е по-добре — затрепкал старецът с тържествено-розова светлина и вдигнал пръст, — няма ли да е по-добре да оставя на твоя дух, с цел най-пълно усъвършенствуване, сам да намери нужния извод относно езерото — чрез постигнатата най-после от тебе вяра?

Тогава Настрадин Ходжа разбрал, че и тоя път нима да чуе нужната дума за езерото.

— Аз мога да ти помогна да намериш своята вяра, нека с това да ти се отблагодаря — продължил старецът; розовият му блясък станал прозрачно-сребрист, след това златист и изведнъж лумнал с преливащото многоцветие на дъгата, така че Настрадин Ходжа дори примижал. — Без да ти казвам направо, аз ще ти посоча пътя, по който трябва да я търсиш.

— Това няма да е излишно, почтени старче — съгласил се Настрадин Ходжа от вежливост.

— Хвани с дясната си ръка моята лява ръка.

Настрадин Ходжа хванал ръката му и усетил само прохладна влага — никаква плът. Сиянието вътре в стареца се усилило, дъгата заляла с отблясъците си цялата беседка.

— Затвори си очите! — тържествено обявил старецът. — Следвай ме!

Литнали — мигновено и толкова стремително, че Настрадин Ходжа се задъхал.

— Сега си отвори очите! — чул той гласа на стареца; по-скоро не го чул, ами по някакъв друг начин го доловил, без помощта на слуха.

Отворил очи.

Беседката я нямало, наоколо се стелела гъста синя мъгла, пусната, види се, от стареца.

— Гледай, и разбирай! — рекъл старецът, по-скоро проблеснал, защото вместо глас, от устата му излязъл преливаш блясък като удължено облаче, а след това от облачето по някакъв необясним начин възникнали думите, които Настрадин Ходжа доловил, без да ги чува.

Нищо не мога да видя, нищо не мога да разбера — отвърнал Настрадин Ходжа и изведнъж разбрал, че и той отвръща на стареца с проблясване; погледнал се и се изумил; и той, както и старецът, бил целият мъгляво преливащ и прозрачен, бил само едно призрачно сияние, без никаква следа от обичайната плът.

Настрадин Ходжа бил куражлия, но сега му затреперили гащите тоя звездностранствуващ старец, изглежда, си прави твърде опасна шега!

— Това… това… че как така?… Как така? — объркал се Настрадин Ходжа и сам усетил как проблясва неравно, прекъслечно, като че заеквал. — Ами къде… къде съм аз самият? Почтени старче! А? Това, да ти кажа, е вече прекалено — къде ме дяна?

Старецът отвърнал с успокояващо, най-чисто кехлибарено преливане:

— Не се бой, Настрадин Ходжа, ти си с мене. Откровено казано, не мога да разбера какво толкова те е страх, с какво толкова ти е скъпа твоята нищожна плът?

— Почтени старче, между нас има голяма разлика! — примолил се Настрадин Ходжа и изпуснал низ забързани, тревожни бледолилави блясъци. — Мигар ми е дадено да се извися до твоята необятна мъдрост, до такова съвършенство на духа?

С тия благи думи той искал за всеки случай да се подмаже на стареца, да не би оня да реши да го остави завинаги безплътен — и веднага в светенето му се появила неприятна мътна жълтевина.

За щастие старецът не забелязал или ако забелязал, от вежливост премълчал в отговор нямало укорно светене.

— Успокой се, Настрадин Ходжа. Твоята плът ще се върне при тебе. Ето я, гледай.

И пред безплътното зрение на Настрадин Ходжа някъде далече долу изникнала беседката и в нея той видял себе си да спи.

— Твоята плът си е на мястото, където се отдава на низш телесен сън, а в същото време твоят вещ дух е звездностранствено бодър — завършил старецът. — Много неща ще се разкрият пред тебе, само гледай да ги разбереш.

Но колкото и да се взирал Настрадин Ходжа в пуснатата от стареца мъгла — нищо не можел да види и да разбере, Всичко имало постоянно променящи се, размазани очертания, мисълта му не можела да се закачи за нищо, всичко изглеждало еднакво възможно, но и еднакво произволно, недостоверно, за всичко можело да се мисли и по един, и по друг, и по трети начин; напразно Настрадин Ходжа търсел в мъглата някакъв земен предмет, по който да тръгне и да кове веригата на по-нататъшните си размисли — наоколо не видял нито един такъв предмет.