Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

През това време слънцето залязло, прощалният му лъч угаснал по върхарите на дърветата, над земята се спуснала предвечерната синева — прозрачна, без отблясъци и сенки. Заедно с прощалния лъч млъкнала и песента на врабеца; денят за хвъркатите свършил. Врабецът се наежил за последен път, отръскал се и се шмугнал в гнездото си под стрехата.

И как станало тъй — върхът на опашката му се случил баш пред очите на Настрадин Ходжа.

— Ами на, ей това врабче, дето влезе сега в гнездото, кой му е сайбията?

Тия думи били взети за майтап: наоколо се заусмихвали, някои прихнали.

— Има ли си стопанин? — добавил Настрадин Ходжа.

— Кой да му е сайбия? — ухилил се Мамед Али. — Хвърка си където иска и когато поиска, никого не пита, еднакво кълве гроздето от всички лозя, обира зърната по всички дворища. Той е на всички заедно и на никого, отделно.

Точно такъв врабец трябвал на Настрадин Ходжа — дето е на всички заедно и на никого отделно.

— Сафар, да не би ти да имаш над него някакви права?

— Какви права! — засмял се чайханджията, оголил щърбавите си венци и сбръчкал лице. — Живее тук някакъв врабец под стрехата, нито аз го закачам, нито той мене. Живее си и нека си живее. Божа птичка…

— Я донеси една стълба, Сафар!

Мамед Али се спогледал с грънчаря, мандраджията — с налбантина, по чайханата преминало едно летящо споглеждане.

Сафар, недоумявайки, домъкнал стълбата. Настрадин Ходжа я подпрял на стената, качил се три стъпала, бръкнал в дупката под стрехата, побърникал вътре — вдигнал високо вежди, лицето му станало внимателно, сякаш се вслушвал в нещо — и измъкнал смъртно изплашения врабец.

— Дайте кафез!

В чайханата сред другите вехтории се намерил един стар кафез.

— Вземи го, Сафар, да го пазиш — рекъл Настрадин Ходжа и турил врабчето в кафеза. — И да го гледаш добре, храни го, по-често му сменяй водата. Това е скъпоценен врабец, така да знаеш, скоро ще се убедиш.

С тия думи той завършил вечерта си в чайханата, пожелал на чоракци добри сънища и си тръгнал.

Саид станал да го изпрати. Върнал се, грейнал от радост. Но нищо не рачил да каже — чоракци тъй и не научили какво толкова радостно е чул от новия стопанин на езерото.

Научила Зулфия. Е, има си хас и тя да не научи!

— Той ми каза: халал да ви са — и къщата, и градината!

— Сигурно се майтапи. Какво ще остане за него?

— О, Зулфия, това е някакъв особен човек: каквото каже, всичко става! Той вече ми подари най-скъпото — тебе!

— Ние ще бъдем щастливи, Саид, и тъй, без тая къща и без тая градина. Мигар не можем да си построим наша?

— Все пак аз мисля, че не се шегува. В очите му гореше някаква необикновена светлина.

— Да, чуден човек срещна ти, Саид! Откакто се появи при нас в Чорак, целият живот тръгна иначе, сякаш слънцето прогледна зад облаците.

— Кой ли е той? Откъде ли е? Задълго ли е дошъл в Чорак?…

Нощта отминавала. Четирите вятъра се вдигали от земята към звездите и раздухвали треперливата им светлина: северният, пълен със студ — за сините звезди, южният, наситен със зной — за червените, западният — за белите и източният — за зелените звезди: четири съня се спускали от висините към света и го обгръщали като четири океана: черен — за злобните и злодейците, мътножълт — за техните помагачи от страх или от корист, син — за всички хора на обикновения честен труд й на безхитростните мисли, прозрачнорубиненоогнен — за доблестните воини по пътищата на Доброто.

Старият крив кадия на връщане се отбил в Чорак и отседнал в същата чайхана. Излегнат на същите петнайсет одеяла, с широко и алчно отворено дясно око, той зачакал писаря си, който, без да губи време, отишъл да преговаря с новия стопанин на езерото.

Върнал се в чайханата по тъмно и мълчаливо показал на кадията разперена длан — всичките пет пръста. Това означавало — петстотин танга.

Старият хитрец въздъхнал дълбоко, цялото му лице сякаш се потопило в топъл петмез и той сладко притворил очи. А като погледнал отново света — направил го вече с другото, с лявото око.

Взел от писаря тежката кесия, мушнал я в пояса си и се приготвил утре да не се учудва на нищо и да узакони каквато и да е сделка, па ако ще да е за предаване на една правоверна мюсюлманска душа на самия шейтан срещу щипка косми от краставата му опашка.

И не се учудил. Хич не се учудил, като чул от Настрадин Ходжа непреклонното решение да смени езерото си за един врабец, принадлежащ на всички чоракци общо и на никого отделно.