Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Нищо не разбирам — повторил той. — Почтени старче, тук има само въпроси и нито едно решение. Къде е земята, къде са хората, къде са техните радости, скърби и грижи, къде е най-сетне самото дейно добро, заради което аз, според твоите думи, съм пратен на земята? Как мога да върша добрини в тая непрогледна мъгла, където всичко е неистинско и съмнително, и за кого трябва да се старая, щом тук няма хора? И къде е злото, с което трябва да се боря, срещу кого е насочено то? Срещу звездите ли?… Не, почтени старче, висотата на звездните постижения не е за мене; моля ти се, върни ме долу, на земята, там ми е мястото!…

Колкото повече той говорел, толкова повече пулсиращият старец избледнявал, избледнявал и изведнъж пред очите на Настрадин Ходжа се стопил, изчезнал безследно. И всичко смътно наоколо изчезнало, мъглата се разсеяла и при Настрадин Ходжа пак се върнала неговата земя, където всичко може да се види, да се чуе, да се усети и да се изучава, където живеят хората с противоречиво преплетените си страсти, със самоотвержените усилия да си помагат един другиму в неизменния, във вечния устрем напред към всеобщото благо, в което всеки ще може да намери и своето благо.

Настрадин Ходжа се събудил, отворил очи. Наоколо му витаела влажна тъмна свежест; в беседката влетял вятър и прохладно погалил лицето му; през листата надзъртали далечни, звезди; било нощ — нейната втора половина, след полунощната граница.

Главата го наболявала, но мислите му вече добили обичайната си яснота. Настрадин Ходжа се усмихнал: не, той не е компания за стареца в междузвездните му полети, неговото място, неговият роден дом е земята. Разбира се, да постигаш — това е много хубаво и възвишено, но за себе си той избира простото земно разбиране, в което сам е стопанин на мислите и на делата си.

Като се върнал към размислите си за езерото, той се почувствувал съвсем свободен от всякакви съмнения, които го измъчвали дотогава: всичко било докрай ясно, просто и безспорно. „Чудно, как не съм се сетил по-рано!“ — възкликнал той, без да съобрази, че и не би могъл да се сети, понеже избирал по този въпрос неподходящи събеседници: каната и мъглявия старец.

Да продължим за врабчето, за това, как се срещнали с Настрадин Ходжа и какво ги сближило.

Само половин час преди срещата те даже и не подозирали един за друг: и двамата — всеки поотделно — си гледали работата, както му е редът: врабчето било кацнало на покрива на чайханата, греело се на последните, вече червеникави лъчи, чирикало силно, изпращайки с благодарствена песен залязващото слънце, а Настрадин Ходжа седял долу в чайханата и беседвал с чоракци, които го били заобиколили в плътен обръч.

Когато дошъл в чайханата — за пръв път, откакто станал пазач на езерото, а после и негов стопанин, — събралите се посетители приказвали за него: накъде ще свърне сега горчивия им живот? И — за вълка говорят, а той в кошарата! — Настрадин Ходжа се появил, изникнал изведнъж от нивата, посята с метла, току до чайханата. Сякаш нарочно — не дошъл по пътя, ами през нивята, да ги свари неподготвени.

Сафар се разтичал, разшетал се; гостите почнали бързо-бързо да си тръгват, да не би да попречат на господарския чаен ритуал.

Но сега в чайханата не влязъл Узакбай, наследникът и помощникът на Агабег, а Настрадин Ходжа. — Къде сте хукнали бре, хора? — развикал се той. — С какво толкова съм ви обидил, че не искате даже да поседите с мене? Сафар, ето ти двайсет и пет танга и давай всекиму чай кой колкото може да изпие!

Чоракци се смаяли от тези благи думи. Те боязливо се притискали край стените, не смеели да докоснат чайниците, които Сафар суетливо разнасял и поставял пред тях.

А сърцето на Настрадин Ходжа се обливало с горещи вълни от жалостива обич към тях — колко са смачкани, колко са наплашени, щом нямат кураж да изпият един чай, да кажат една дума! Това малко врабче (погледът на Настрадин Ходжа мимолетно се спрял на врабчето — тяхното сближаване започнало) — дори то е по-щастливо, по-свободно в живота си!

Дошъл Саид. Пред очите на слисаните чоракци новият стопанин на езерото силно го прегърнал, като стар приятел. Това пък било съвсем необяснимо: откъде се познават и защо Саид досега е мълчал?

Страхът понамалял — чоракци взели да посягат към чайниците, някои се примъкнали към Настрадин Ходжа и го заприказвали.

В малката колиба на могилата той отдавна се затъжил за хора, за обикновен приятелски разговор и сега душата му си почивала от принудителното отшелничество. Той разпитвал чоракци за тяхното житие-битие, за домашните им работи, за падналия неотдавна мост при воденицата, за здравето на заболялата тия дни кобила на грънчаря Бабаджан — знаел всичко, което ставало в Чорак. Той сипел весели шеги, обръщал се ту насам, ту натам, честитил с половин глас на Мамед Али близката сватба на прекрасната Зулфия, честитил също така и на стопанина Сафар.