Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Заминаващите се скрили. Подире им по пътя се плъзнал плах розов лъч — прохладен, прозрачен, свеж, отражение от гладките високи планински снегове.

Настрадин Ходжа се върнал в колибата на хълма.

Там, както се били уговорили предния ден, го чакал крадецът.

— Готов съм — късо рекъл той. — Дай ми само малко пари, за да не ги печеля в Коканд.

Докато му давал парите, Настрадин Ходжа му говорел:

— Следи Агабег, стъпките му да броиш. До една седмица, считано от днес, той няма да излезе от Коканд, а аз за това време ще смогна.

— Ако бързаш…

— И най-вече — да следиш магарето ми. Не знам какво ще стане с мен, ако го загубя!

— Няма да го загубиш, това няма да стане, защото то и на мене ми е скъпо — така свикнах с него. Чудно, какво толкова привлекателно за сърцето има скрито в тоя дългоух инат, дето червата му не спират да куркат?

— Хайде, тръгвай! Всемогъщият аллах да ти помага!

— Хайде! А на тебе господ да ти помага успешно да свършиш онова, което си намислил.

Така в тази ясна сутрин Настрадин Ходжа изпратил на път и едноокия крадец.

В самото начало на нашия разказ споменахме пътем за един прочут врабец — подробни думи за него бяхме обещали напред. Сега дойде времето на тия думи; какво пък, нека в нашата книга да намери място и врабецът: макар че той е дребен на тоя свят, ала кой от живите може с пълно право да се възгордее пред него и да се нарече избраник и единствен на земята? Такова високомерие е свойствено на някои хора, но то изобщо не им прави чест, а е свидетелство само за надменност и тъпо самодоволство. А ние напълно откровено ще кажем, че малкото двукрако пернато често е къде-къде по-близко и мило на сърцето ни, отколкото някой надут от самодоволство голям двукрак без перушина; да продължим сега нашите думи за врабеца с братска доброжелателност, към него.

Тоя врабец живеел в чайханата на Сафар, под стряхата, в уютно гнездо, при кръстоската на две греди. Живеел също както всички останали чоракски врабци: събуждал се преди изгрев слънце, чирикал, въртял глава, чистел си перата, бъркал с човка дълбоко йод крилата си, перел се и се отръсквал, подскачал по двора, къпел се в прахоляка, след това се пръскал с вода от аръка и потеглял по неговите си работи: я към воденицата да събира зърна, я към лозята да зяносва гроздето. Имал си и врабка, имал си и многобройна челяд, която се умножавала два пъти годишно — в началото и в средата на лятото. Той бил винаги весел, бодър, жив, скандалджия; имал си хубаво гнездо, но отвреме-навреме се блазнел да заграби чуждо и влизал в някоя хралупа, която си били харесали скорците, та бивал измъкван за крилата и изгонван оттам с голяма гюрултия и скубене на перушина. В гнездата на лястовичките не влизал, защото знаел, че това е опасно: можело да го зазидат. Тъй си живеел в чайханата дълго време и всеки ден вършел, както всички земни създания, много дребни грехове, без обаче да престъпва законите на съвместното и равноправно битие на живите по земята, и в този смисъл бил напълно достоен за своето врабчово щастие. За по-големи неща не може да се говори: никакви висоти на разума или на духа не се забелязвали у него и като му дойдело времето, като стигнел до своя предел, той тихо и незабелязано щял да напусне земята, попадайки или в ноктите на ястреба, или в устата на някое коте, и не би оставил на света никаква диря, както милионите свои малки сиви събратя. Но всемогъщият случай спрял на него своя избор, посочил го с пръст и рекъл: „Ти!“ — чрез тая дума врабецът получил безсмъртие, оставил славна памет в следващите векове. Колко хора на земята дават мило и драго, за да чуят тая дума от съдбата и не я чуват, ама на, малкият врабец си паднал на късмета. Нишката на неговия живот — тънката сива нишка — се вплела в многоцветния губер на делата и подвизите на Настрадин Ходжа и останала завинаги в шарките на тоя губер.

Най-чудното е, че и това не минало без стария ходжентски просяк от разрушената джамия Гюхар Шад. Ще попитате: как е попаднал той тук, в забутаното, скътано в планината село и защо? Там е работата, че той се появил… по-точно се явил на Настрадин Ходжа. И помежду им имало дълга беседа, по-точно мислено подобие на беседа, понеже старецът се явил безплътно; впрочем Настрадин Ходжа го виждал напълно ясно и го чувал съвсем отчетливо; дали е било насън, дали е било наяве — трудно е да се определи; иди, че разбери как се е появил тоя звездноскитащ старец с мътляви мисли: в безплътен или в някакъв полутелесен вид. За неговото появяване трябва да разкажем специално, иначе ще бъде неясно. А на врабчето ще се върнем след няколко страници в същата тая глава.