Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Вие всички ми викахте Узакбай. Но знайте — това не е истинското ми име, аз го мразя. Нарекох се така по неволя. Когато си спомняте за мене, наричайте ме някак другояче.

— Че как да те наричаме?

— Помислете, може да се сетите.

Не искал да го изпращат — тръгнал си самичък, по аръка, след бързата вода. Времето сякаш спряло.

Чоракци дълго стояли безмълвни, не откъсвали очи от могилата, зад която се скрил техният странен, навеки паметен гостенин.

Изведнъж Саид се развикал:

— Знам! Сетих се!

Като току-що събуден от сън, той прокарал ръка по лицето си, като да махнал паяжина от очите си:

— Настрадин Ходжа — това е истинското му име!

И изведнъж всичко станало разбираемо и ясно. Ами да, Настрадин Ходжа е!… И всеки се чудел как не се е сетил по-рано: всекиму се струвало, че се е досещал, само че не докрай.

Саид хукнал по пътеката край аръка след него.

— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!

Ехото му отвърнало със слаб, призрачен глас, но Настрадин Ходжа вече не се обадил.

След като се добрал благополучно до Коканд, Агабег решил, че е опасно да продължава пътя сам, още повече с пари в пояса; по-разумно било да тръгне с някой керван. Трябвало, да почака в Коканд; през това време тъкмо пристигнал и Настрадин Ходжа.

Крадецът го посрещнал с думите:

— Ако беше закъснял още един ден — край. Утре вечер тръгва керван за Истанбул и Агабег заминава с него.

— Значи утре ще имаме много работа — отвърнал Настрадин Ходжа. — Как е мойто ненагледно магаре?

— Нищо му няма, само дето му е скучно. Затъжило се е за тебе.

— Има си хас, такава раздяла! Нищо, утре ще бъдем заедно. Значи Агабег още не е ходил при Рахимбай, не му е предлагал скъпоценностите?

— Не, не е. Аз го следя на всяка крачка.

— Самият аллах ни помага!

Отседнали в една бедна мръсна чайхана, с черги вместо килими, с чугунени вместо медни казани, лоени кандила вместо шарланени; тя надзъртала от пресечката към главния пазарен площад принизено и плахо — като просякиня, случайно попаднала на богат пир, която разбира, че не й е мястото тук. И наистина мястото й не било тук, между големите богати чайхани, които опасвали пазара със светлини и за да примамят гостите, изпълвали синия вечерен здрач с рев на тръби, писък на зурни и грохот на тъпани.

В една от тия богати чайхани се бил настанил Агабег; крадецът показал в коя точно.

— Придиря човекът, той е везир и му приляга само богата чайхана — рекъл Настрадин Ходжа.

Подухвал мек кадифен ветрец; градът, уморен от съсипващата жега през деня, блажено си почивал, потопен в нощната ведрина и прохлада; настъпвало новолуние, месечината — тънка извита дъга — едва се очертавала, „като вежда на ширазка туркиня“, както е казал на времето Хафез… Настрадин Ходжа много обичал тия часове в големите многохилядни градове — това кратко сглъхване на кипящия живот, който сякаш набира сили за новия сутрешен прибой. Той отдавна бил постигнал тайните на жизнената пълнота — в противоположностите: в труда, без който почивката няма сладост, в опасностите, без които победата не носи радост; ето защо вечерното затишие, толкова нетърпимо за него в сънния Ходжент, тук, на огромния кипящ пазар, му се струвало пленително-прекрасно в своята мимолетност.

С пълна душа, с благодарствена възхвала към живота посрещнал той и шумното пъстроцветно утро, разпенено от блъсканици, навалици, от водовъртежите на разноплеменни тълпи, от нарастващия рев, слял в себе си мислими и немислими земни звуци. Вдигнал се прах и замъглил небето, заскърцал между зъбите, набивал, се в ноздрите; земята, нагрята от слънцето, сякаш дърпала към себе си дългите светли нишки, сгъстявала ги до черно; кахлените шапки на минаретата се напекли, разтопили въздуха около себе си; минало още половин час — и на пазара не можело да се диша!

Тогава от възглавниците на най-богатата чайхана, След като допил сутрешния си чай, се надигнал Агабег и рекъл:

— Чайханджийо, плаща? Хвани си колкото трябва за всичкия ми престой. И ми изведи дългоухото, покрито с козина.

Дори зад гърба на магарето той не го наричал другояче, освен с косвени имена, да не би, като се озове в двореца в Кайро, случайно да се изтърве и да иде набързо в тайната стая.

Настрадин Ходжа и крадецът, които от сутринта се навъртали около чайханата, се скрили зад ъгъла.

Бъдещият египетски везир минал покрай тях, без да ги забележи, повел магарето за юлара. Дългоухото, покрито с козина, било много омърлушено: муцуната му висяла до земята, ушите му клюмали, опашката му била безсилно отпусната, четчицата на върха й едва се поклащала.