Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— И честни — побързал да добави търговецът.

— И най-важното — предпазливи — додал Агабег. Свършили разговора е усмивки: не им трябвали повече думи.

Рахимбай изсипал на тезгяха една шепа дребни сребърни монети — колкото за очи, ако дойде стража, след това развързал кесията и запретнал краищата, за да види скъпоценностите, без да ги изважда.

Притаени наблизо зад ъгъла, крадецът и Настрадин Ходжа гледали как дебелото лице на сарафина се променило, почервенявало, наливало се с кръвна злоба, от която зашавали космите на брадата му.

— Я ми кажи, пътниче: откъде, кога и как са попаднали тия скъпоценности у тебе?

— Почтени търговецо — отвърнал Агабег, — да оставим тия въпроси за началството, без което решихме да минем. Какво те интересува откъде и как? Твойта работа е да ги вземеш или да не ги вземеш. Ако ги вземеш — плащай шест хиляди.

— Пари ли? — задъхал се търговецът. — Шест хиляди! Да съм броял пари за моите неща, откраднати от мене!

Тук Агабег усетил, че работата не е чиста: тоя сарафин да не смята да го оплете с измамничество?

С бързо движение докопал кесията.

Ама и търговецът не дремел — вкопчил се в нея здраво с разкривени пръсти.

И двамата замрели, разделени от тезгяха, но събрани от кесията. По-здраво не можел да ги свърже и железен синджир!

Двамата се изгаряли е погледи, изпълнени е бясна злоба; очите им се обърнали, станали мъртвешки изцъклени, залели се с белезникава мътилка, като на разярени петли. Въздухът със свистене и хъркане изригвал от гръкляните им, схванати от гърчове.

При това трябвало да си мерят движенията, да удържат крясъците си, за да не привлекат вниманието на заптиите.

— Пусни! — захъркал Агабег.

— Дай! — простенал търговецът.

— Мошеник!

— Мръсен джебчия!

Последвала кратка схватка — яростна, но тиха, отстрани почти незабележима. Изглеждало, че двама почтени люде водят поверителен разговор, наведени над тезгяха; само ако се вслушал, по глухата караница, хъркането и пресекливото дишане, сподавените стонове и скърцането със зъби човек можел да се досети каква е работата.

Схватката завършила наравно.

Вкопчени в кесията, заморени, хрипкаво задъхани, двамата пак се вдървили един срещу друг.

— О, потомък на шейтана, о, вонящ чакал, ето каква била честността ти! Пусни, ти казвам!

— Дай, нечестивецо, ти, дето си изял леша на баща си!

Доскоро съперници във взаимните хвалби и превъзнасяния, сега те бълвали змии и гущери: това често се случва с хората, когато помежду им се окаже кесия.

— Осквернител на гробниците и джамиите! — стенел търговецът с диво изцъклени очи. — О, съветник на шейтана в най-черните му дела!

— Млък, гнусен прелюбодеецо, съгрешил вчера с маймуна! — отвръщал Агабег, шумно дишайки през носа, понеже яростен студен гърч стегнал челюстта му и сковал зъбите му.

Изведнъж, неочаквано за търговеца, той дръпнал кесията с такава неистова сила, че земята под краката на другия се люшнала.

И успял да измъкне — само че не кесията от ръцете на сарафина, а самия сарафин, който увиснал през тезгяха, хванат за кесията.

Добре че успял да свие краката си към корема и се закачил за ръба на тезгяха, отвътре, та не изхвърчал на улицата, макар че бил вече повдигнат от земята.

Това дърпане изтощило Агабег. Търговецът — се възползувал от това и както бил пльоснат върху тезгяха, взел постепенно да примъква кесията под големия си търбух, сякаш бавно-бавно я поглъщал. Но заедно с кесията под корема му се напъхвала и вдървената ръка на Агабег — чак до рамото.

Ако човек погледнел небрежно отстрани, както и по-рано, нямало да забележи нищо. Но крадецът и Настрадин Ходжа не гледали изотгоре, а надълбоко, прониквали в същината на всяко движение, на всеки звук.

— Той храчи в очите на Агабег!

— Оня пък му е захапал брадата. Гледай, гледай, отскубна му цял фъндък!

— Сега плюе: космите са полепнали по езика и по венците му!

— Видиш ли, сарафинът пък насмалко да му отгризе носа!

— Не улучи, изтрака със зъби във въздуха…

Крадецът се тресял от вълнение, жълтото му око светело.

— Време е, хайде, Настрадин Ходжа! Защо се бавиш?

— Трай да погледаме сеир!

Освен двамата, които се боричкали, и двамата сеирджии; имало още един, пети, съпричастен на крамолата — магарето. По-точно казано, то било тук главният виновник, първопричина за скарването: от него започнало всичко, заради него и продължавало, защото Настрадин Ходжа насъскал сарафина и Агабег с една единствена цел — да си върне ненагледното магаре.