Леонид Соловьов: Повест за Настрадин Ходжа

Отзад, с подкосени крака, с ръце на сърцето, заплитал крака сарафинът, пазен от двама стражари. Трети носел кесията с вдигната ръка, да я виждат всички: така повелявал законът, та, от една страна, да предотврати съблазънта, а, от друга — да предпази стражарите от одумки.

Стълпеният народ се втурвал подир стражарите.

Пътят пред дюкяна опустял. Прахта се слегнала.

Настрадин Ходжа дал магарето на крадеца:

— Трябва да го скриеш някъде на сигурно място. След това намери вдовицата и елате с нея на съдилището.

Пред конака имало голям мегдан, на който не се допускала търговия, нито друго някакво събиране на хора, освен във вторник, когато сияйният велможа лично съдел заловените през седмицата престъпници.

Него ден се случило точно вторник. Велможата със сърмен халат, с нова сабя и накичен с медали (доста зор видял да си ги набави след паметното затваряне в сандъка), седял на съдийския подиум под копринен балдахин, помръдвал мустаци и строго и отвисоко гледал тълпата, която заливала площада. Той гнусливо се мръщел и бърчел нос, когато вятърът духвал откъм площада и го облъхвал с не твърде благоуханна вълна, в която преобладавали две миризми: на пот и на чесън. А престъпникът Агабег бил ниско долу, дори по-долу от ниско — седял в един тесен като кладенец трап, откъдето стърчала само бръснатата му месеста глава. Така нагледно се обяснявало, на простолюдието недостижимото величие на властта, от една страна, а, от друга — безмерната низост на злодейството. Над ямата стоял един стражар с дълга сопа, омотана накрая с парцали — да не смее престъпникът да вдигне нечестивия си поглед нагоре, към сияйния лик на велможата. С това пък на простия народ се пояснявало, че съзерцаването на началството само по себе си е вече велико щастие, от което недостойните биват лишавани. Агабег вече бил изял две сопи по темето и сега, малко замаян, тъпо гледал в земята с неподвижен и мътен поглед.

По стъпалата на широка полегата стълба между велможата и престъпника — за да могат да чуват и двамата — били настанени писарите със своите тефтери; на две крачки отдясно стоял търговецът, него го вардел отделен стражарин.

Останалите стражари — пеши и конни — в двоен обръч ограждали съдилището от напиращата тълпа. Мяркали се камшици, блясвали саби, стоварвани с широкото по главите и раменете на любопитните, които излизали по-напред, отколкото се полагало.

Настрадин Ходжа едвам се промъкнал до съдилището — и над главата му веднага изплющял камшик, от който обаче той сварил да се предпази. Отстъпил малко и застанал зад някакъв брадат дългуч; оттам виждал и чувал всичко, а брадатият го закривал от взора на сияйния велможа.

— А сега ти, който се именуваш Агабег, син на Муртаз — попитал велможата, — обясни откъде са попаднали тия скъпоценности у споменатия от тебе чифчия Мамед Али, от когото ужким си ги получил като плата за водата? И защо той ти е платил със скъпоценности, а не с пари?

— Той е беден — глухо отговорил Агабег. — Отде да вземе толкова пари.

— Беден ли? — язвително се усмихнал велможата. — Беден бил, а плаща водата на цялото село? Беден бил, а плаща със злато и скъпоценни камъни?… Пишете! — заповядал той на писарите. — Запишете тая безсрамна, но късокрака лъжа, която ще ни послужи по-нататък да разобличим престъпника!

— Това не е лъжа, сияйни княже!

Агабег забравил и аха да вдигне глава, но сопата веднага се стоварила по темето му, той забил брада в стената на ямата и си прехапал езика. Ако че бил мек, ударът го замаял — той дълго не можал да обели дума, само мучал, блещел очи, лигите му потекли, а брадата му се повлякла по земята; най-сетне се посвестил и можал да продума:

— Това не е лъжа! — забоботил той под краката си в ямата като в бъчва. — Споменатият Мамед Али наистина е беден и няма пари; намерил скъпоценностите в градината си, под корените на ябълката, като копаел…

— Млък, мръсен лъжецо! — загърмял велможата с щръкнали мустаци. — В твоето бръщолевене няма нито една вярна дума! Намерил ги бил под ябълката! Какво, ти да не смяташ да ни баламосващ, че златото и рубините никнат от земята като гъби?

— О, светозарни велможо, о, светило на справедливостта — готов съм да се закълна в Корана!

— Да се закълнеш в Корана ли? Ти искаш да увеличиш списъка на своите злодеяния и с кощунство! Писари, запишете лъжата му — запишете, та да можем да минем към следващия въпрос.

Писарите записали. Велможата минал на другия въпрос: