Леонид Соловьов: Повест за Настрадин Ходжа

— Виждам!… Виждам сандък и в него седят двама! Какво е това? Не ме ли лъже моето духовно зрение? Единият е блестящ носител на властта — хем в какъв жалък вид! Къде е сърменият му халат с медалите, къде е сабята му? При него в сандъка има някакъв…

Велможата се задъхал, пребледнял. Въпреки големия пек, по тялото му пролазили тръпки като от допира на остър бръснач. Призракът на дворцовия хекимин застанал пред него — и кръвта в жилите му се смразила. Черна бездна зейнала пред самите му крака!

Още една минута, още две думи — и той загива! Неотвратимо и безвъзвратно! О, проклет вражалец! Трябвало да го спре, да го спре, каквото и да става!

За щастие и вражалецът спрял своето врачуване, сякаш се вглеждал по-дълбоко в онова, което виждал.

Велможата разбрал: тая минута е спасителната, следващата носи гибел.

— Ама защо не каза веднага, вражалецо, че истината за тия скъпоценности ти се открива в гледането? — възкликнал той вече с приятелски упрек в гласа. — Да беше казал веднага и нямаше да има никакви излишни приказки! Тъй като истинността, и верността на твоето гледане ни е известна, проверена е, доказана е и не може да бъде опровергана от никого…

— Аз Имам и други доказателства — забелязал Настрадин Ходжа. — Нека сияйният княз погледне в тълпата наляво.

Велможата погледнал и се вцепенил. Аллах милостиви! — от тълпата го гледала, хилела му се и му намигала с единственото си око същата оная плоска и страшна мутра, която била застанала тогава пред него, в гробищата! И не само че му се хилела, ами скришом показвала изпод халата дръжката на златната му сабя!

Велможата не можал отведнъж да си поеме дъха; пребледнял, лицето му сякаш се стопило; само мустаците му се чернеели. Той не можел да откъсне очи от тая гнусна мутра.

Гласът на Настрадин Ходжа го свестил.

— Ако трябва, сияйни княже, могат да бъдат представени и други доказателства.

— Няма нужда, напълно е достатъчно! — отвърнал велможата, преодолявайки вцепенението си. — Сега делото се изясни докрай и ние пристъпваме към обявяване на присъдата.

Някаква странна притегателна сила непрестанно го дърпала към страшната мутра в тълпата — той не издържал, хвърлил още един кос поглед наляво и пак целият потреперал.

Настрадин Ходжа разбрал какво става в душата му и дал на крадеца таен знак да се скрие.

Крадецът изчезнал.

Велможата въздъхнал по-спокойно.

— Писари, задраскайте всичко, каквото записахте преди това за скъпоценностите — заповядал той. — Най-добре скъсайте тия листи и почнете наново. Пишете: понеже въз основа на много неопровержими доказателства напълно достоверно е установено, че споменатите скъпоценности принадлежат на една жена, вдовицата…

— Саадат — услужливо подсказал Настрадин Ходжа.

— …на една жена, вдовицата Саадат — продължил велможата, — то съгласно закона и справедливостта трябва незабавно да й се върнат…

Тук го прекъснали виковете на сарафина:

— Как така — да й се върнат? Скъпоценностите са мои, а не на тая вдовица!

Той досега мълчал, защото не можел да разбере нищо от това, което ставало, макар че усещал нещо недобро за себе си. Но когато станало дума за скъпоценностите, се развикал:

— И това ми било съд! — крещял той. — Къде ти са неопровержимите доказателства? Аз не виждам нито едно!… Това е нов коварен замисъл срещу мене! Искам да ми бъде представено поне едно доказателство! Добри хора! — ударил той на молба към тълпата. — Чувате ли, виждате ли? Пред очите ви ограбват един честен човек! Добри хора, бъдете свидетели!

Тълпата забучала, отвърнала му с майтапи, смях, подигравателни подмятания; едно хлапе взело да крещи като пъдпъдък, друго заджафкало, трето замяукало; на площада настанала бъркотия, нетърпима и недопустима пред лицето на началството.

— Търговецо Рахимбай, млъкни! — срязал го велможата. — Буниш народа срещу закона и властта!

— Няма да млъкна! — крещял Диво търговецът. — Скъпоценностите са мои, пари съм давал за тях!

Шумът и вълнението на площада се усилили. Трябвало да се укроти търговецът. Но велможата не виждал как може да стане това, защото търговецът изпаднал в такъв бяс, че вече нито уговорки, нито увещания можели да го вразумят.

Тогава, за да се спаси, велможата се решил на крайното средство.

Дал знак на стражаря със сопата.

— Ще ида в двореца, нека великият хан лично да разгледа моето дело! — крещял търговецът, а през това време откъм гърба му се приближавал бабаитинът-стражарин с вдигната отстрани сопа.