Леонид Соловьов: Повест за Настрадин Ходжа

— Нека великият хан види какви съдии има! — и това било последното, което можал да извика.

Сопата го халосала по главата.

Търговецът изплезил език, очите му се облещили и се обърнали. Той се засинял, взел високо и често-често да хълца, политнал настрана — щял да падне, но навреме бил подхванат от стражаря със сопата.

Другите стражари успели да усмирят тълпата и да въдворят ред.

Велможата се възползувал от затишието, обявил присъдата и собственоръчно дал на вдовицата торбичката със скъпоценностите.

Макар всичко това да ставало пред очите на търговеца, той вече не викал и не пречел на правосъдието. Едва ли дори е виждал нещо, понеже гледал на света само с бялото на полузатворените си очи, а зениците му стоели някъде дълбоко под челото. Хълцането, редувано с хъркане, тресяло гойното му тяло — така го и изпратили до дома му, съпроводен от трима стражари: двамата го влачели под мишниците, третият го бутал отзад.

…Чак пред портата на къщата си, когато стражарите го подпрели с гръб до дувара, за да не се строполи, и си отишли, той се опомнил, но дълго нищо не можал да съобрази, оглеждал се наоколо с безсмислен, мътен, празен поглед. Къде е мегданът, къде е тоя вражалец-лъжец? Да не би да е сънувал? Къде му е чантата?

Хванал се за лявата страна.

Чантата я нямало.

Тя била вече на дъното на един близък вир, натъпкана с пясък, а парите от нея приятно тежали в джобовете на стражарите.

Търговецът рипнал и с охкане, залитане, с накриво нахлузена чалма се затътрил обратно, към съдилището на мегдана.

Там вече нямало никого: ни велможа, ни вражалец, ни вдовица. Съдът бил свършил, тълпата се пръснала. Слънцето пламтяло, мегданът се простирал широко и пустинно пред очите на търговеца, сякаш тук никога не било имало толкова струпан народ, сякаш всичко, станало тук преди половин час — всичко това било привидение, което се мярнало и изчезнало.

Лениво се разхождали двамина стражари, трети седял разкрачен на сянка под моста и намотавал парцали на сопата си.

— Чантата ми! — завил търговецът. — Мойта чанта с парите!

Отговорът бил гръмовит смях и непристойни псувни.

— За още пита! — викал стражарят със сопата. — Малко му дойде еднъж! Я го хванете, аз ей-сегинка!…

От тия думи търговецът разбрал какво му се било случило и защо врата го боли така тъпо и силно.

— Апаши! Хайдуци! — пуснал той глас и хукнал към двореца, сподирян от подигравателния кикот и непристойните псувни на стражарите.

Какво е станало с него по-нататък, можал ли е да влезе в двореца, дали е занесъл на хана своята жалба и как е завършила неговата тъжба с велможата — всичко това не ни е известно, както е неизвестна и понататъшната съдба на останалите: хвърления в тъмницата Агабег, огнената Арзи-биби и другите. От тия редове те напускат нашата книга, в която заемаха място само според връзката си с Настрадин Ходжа, светеха с отразената светлина на неговата непомръкваща слава — той се разделя с тях, отблясъкът слабее, угасва и те пред очите ни потъват в непрогледната тъма на небитието, в мъглявата глъбина на забравата.

Защото сами по себе си, с пълната си духовна нищета, те са безсилни да оставят в света някаква диря!

Така, на връщане към къщи по обратния път, Настрадин Ходжа се освобождавал от многобройните си спътници, които му била изпратила съдбата в това пътешествие; за сега при него оставал само крадецът.

Рано на другата сутрин двамата напуснали шумния бурлив Коканд.

Събуденият за търговия пазар ги изпратил далеко с хищния си рев: насреща им от всички страни, от всичките девет кокандски порти се точели върволици коли, кервани и ездачи, бързали за началото на пазара, — новият ден се готвел да повтори същото, което и вчера: кощунско служене на бога на печалбата, лъжата и хитростта.

А извън града, в още сенчестите и влажни градини било тихо — тишината била така светла, едва прибулена от синкава слънчева мъглица, като че ли била родена от небесната облачна синева. И тук Коканд казал на Настрадин Ходжа прощалните си думи — зад ниската стара ограда на една малка градинка звънели тънки детски гласчета:

Настрадин Ходжа спрял магарето, слязъл и почтително се поклонил на ниската ограда. Поклонил се на Коканд, който го възнаграждавал за добрите му дела с тая песничка.