Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

По тоя повод в чайханата се стекло цялото село. Забравили градините, нивята, ливадите. А Сафар пак пророкувал: „Ще видите, дорде замине, всинца ни ще разори!…“ Само Мамед Али виждал в тревогата радост: каквото и Да става, оня вече няма да поиска Зулфия.

Решили да предизвикат съдбата — да попитат Агабег: колко смята да им вземе за поливането. Изпратили при него четирима старци.

Старците не могли да видят Агабег: не благоволил да се покаже. От името на стопанина говорил новият пазач на езерото. Думите му били загадъчни, не внушавали доверие.

— Вода ще получите — рекъл. — Нищо недейте продава. Тия пари, дето ги имате в кесиите, ще стигнат.

Че какво имали те в кесиите? В цялото село — сто–двеста танга. Старците казали това, на пазача. Той се засмял:

— Знам ви аз кесиите — като на издоена коза вимето са. Но пак ви повтарям: недейте продава нищо. Идете си, почтени, и предайте моите думи на останалите.

Тоя отговор не намалил тревогата, по-скоро я засилил.

В това време се върнали и конниците с вест, че кадията Абдурахман вече си е свършил работата в близкото село Олтъ Агач и утре вечер ще бъде в Чорак.

Селото замряло, стихнало в очакване на нечувани и невиждани събития.

Само двама от всички жители на Чорак не споделяли общите тревоги — Саид и Зулфия. А защо не ги споделяли — всеки лесно може да се досети. За това добре е казано в съчинението на проникновения Бади аз Заман ибн Мюфрид „Благоуханието на сутрешните рози“. Ето какво пише той: „Влюбването, ако е силно, винаги е съпроводено с леко замъгляне на ума, като лудост, на която обаче не бива да придаваме значение, тъй като тя не е опасна и не вреди — и как би могло да бъде другояче, когато самата любов е небесно чувство, изпратено ни от аллаха: нима от него може да произлезе нещо вредно? Затова, като срещнем влюбен млад човек, не бива да се чудим на неговата разсеяност, а също така на странните му разсъждения: у него има смесване на чувствата и мислите, настава бъркотия, в която никой не може да се оправи — а най-малко самият той. Трябва да го изслушваме с пълна снизходителност и да не спорим с него, особено за съвършенствата на неговата избраница, защото докато той е влюбен, всичко е безполезно; и за това могат да го укорят само глупците. Като се опираме на думите на мъдреца, да се отнесем и ние с пълна снизходителност към нашите влюбели и да ги оставим насаме в нощната градина, без да се опитваме да възпроизвеждаме техния разговор, породен от същата тая бъркотия на чувствата и мислите, в която никой не може да се оправи“…

Старият кадия Абдурахман толкова години живял в кривда и съдел по кривда, че накрая сам целият се изкривил — и душевно, и тялом, и в лице. И вратът му бил крив, с увиснала гуша; и носът му бил крив, тънък и раздвоен на върха; и устата му странно се изкривявала, и брадичката му стърчала настрани; отгоре на всичко той доста накуцвал с левия крак, та при ходенето изглеждало, като че ли на всяка крачка се гмуркал. Народът така му и викал: „кривият кадия Абдурахман“. Освен това ще прибавим, че той постоянно примижавал с едно око, или с лявото, или с дясното, според това накъде отиват кадийските му работи; с дясното — докато чакал рушвет, с лявото — след като го вземел. И понеже постоянно бил в едно от тези две състояния, от едната или от другата страна на рушвета, то винаги гледал света с едно око.

Той пристигнал в Чорак със стара раздрънкана каруца с изметнати колелета, на които правият път хич не им харесвал: те се кандилкали при всяко завъртане и все гледали да кривнат извън коловозите. Пъстрата кобилка в стръките била ниска, рошава, с проскубана опашка и с перде на едното око. Криво седял и каруцарят на капрата: единия крак подгънал в коляното, а другия опънал по стръката. Самият кадия, съобразно званието си, бил вътре в каруцата, зад спуснатото чергило, а отвън, някъде между каруцата и задницата на кобилата, бил настанен писарят, стар ортак на кадията във всички тъмни далавери. Писарят, макар и да не бил крив, бил целият смачкан и усукан, сякаш бил изпран, после изстискан, но забравили да го изпънат — така си изсъхнал като камшик. И шарената чалма на дългата му пъпешовидна глава била усукана като камшик.

Агабег изпратил слугата си да посрещне кадията и да го покани на гости, но кадията отказал, защото вардел от лъжливи клевети белотата на своята безпристрастност. Отседнал в чайханата. Сафар тозчас изгонил всички сеирджии и като оставил Саид да стои диванчапраз на кадията, тръгнал по къщите да събира одеяла. Адетът по това време изисквал ложето на всеки висок гостенин да бъде постлано с много одеяла — според Сафар на кадията се полагали най-малко десетина. Като се умил и пил чай, кадията мълчаливо погледнал писаря си — само с едното око, с дясното.