Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— И все лови се мъкнат! Отде ли се вземат! — добавил четвърти.

Настрадин Ходжа не очаквал друго посрещане от гадателите, затова предварително си бил приготвил благи думи:

— О, мъдри ясновидци на човешките съдби, няма защо да се страхувате от моето съперничество. Аз гледам за съвсем други неща и не засягам нито търговията, нито любовните истории, нито погребенията. Аз гадая само за кражби и за издирване на откраднатото, но затова пък в тая работа друг като мене, да не се хваля, ама не съм срещал!

— За кражби ли? — попитал главният гадател и изведнъж всичките му кокали под халата заскърцали и се затресли от ситен смях. — За кражби, викаш, и за търсене на откраднатото? Тогава сядай където щеш — все едно няма да припечелиш нито грош!

— Нито грош! — подхванали и останалите смеха на своя главатар.

— С твоето гледане нямаш работа в нашия град — завършил старецът. — В Коканд кражбите са отсечени до корен; по-добре ще е за тебе да идеш някъде в Херат или в Хорезм.

— Да ида… — натъжил се Настрадин Ходжа. — А откъде да взема пари за път, като имам в джоба си само осем танга.

Той угнетено въздъхнал, дръпнал се настрани и постлал черджето си върху плочника.

А пазарът наоколо вече шумял с пълна сила: дюкяните и сергиите били отворени, чаршиите бръмнали, площадите се залюлели. Все повече и повече хора се стичали към моста — търговци, занаятчии, бездетни жени, богати вдовици, жадуващи да си намерят нови мъже, отхвърлени влюбени и разни млади хайлази, измъчени от очакване на наследство.

И закипяла задружна работа! Бъдещето, винаги забулено за нас с покрова на непроницаемата тайна, тук, на моста, заставало пред очите съвсем разголено; нямало ъгълче в най-съкровените негови глъбини, където да не прониквал изпитателният поглед на смелите гадатели. Съдбата, която ние наричаме могъща, неотвратима, непреодолима, тук, на моста, изглеждала безкрайно жалка и всеки дан била подлагана на нечувани изтезания; справедливо е да се каже, че тук тя не била пълновластна царица, а нещастна жертва в ръцете на жестоки разпитвачи начело с кокалестия старец — стопанина на черепа.

— Ще бъда ли щастлива в новия си брак? — трепетно питала някоя вдовица на почтена възраст и замирала в очакване на отговора.

— Да, ще бъдеш щастлива, ако на разсъмване през прозореца ти не влети черен орел — бил отговорът на гадателя. — Пази се също от съдове, осквернени от мишки никога не яж и не пий от тях!

И вдовицата си тръгвала, изпълнена със смътен страх от черния орел, тягостно поразил въображението й; за някакви си презрени мишки не се и сещала, а тъкмо в тях се криела заплахата за семейното й благополучие, което е готовност щял да й разтълкува гадателят, ако тя се върнела да се оплаква от невярното му предсказание.

— Един самаркандец ми предлага осемнайсет бали вълна. Ще имам ли кяр от тая сделка? — питал един търговец.

Гадателят по търговските дела започвал да брои мишите кости, да премята бобените зърна, след това сурово и дълбокомислено отговарял:

— Купувай, само гледай, когато плащаш, на, сто лакътя наоколо да няма нито един плешив човек.

Търговецът си тръгвал, като си блъскал главата как да избегне зловредното влияние на плешивите, които хич не било лесно да познаеш на пазара под тюбетейките и чалмите.

Но първото място сред гадателите принадлежало безспорно на собственика на черепа. Той бил наистина велик, проникновен майстор в своята работа! Колко многозначително свивал той безкръвните си устни, с какво съсредоточено внимание Духал през сухото змийско съблекло, разглеждал черупката на костенурката и миришел кратунката свода от аязмото Гюл-Кюнар, преди да Докосне своето най-голямо съкровище — черепа. Но ето че идвало времето и на черепа. Свъсил вежди, мърморейки нещо неясно, гадателят протягал към него ръце с провисени костеливи пръсти — и изведнъж ги отдръпвал като опарен. После пак ги протягал й отново ги дръпвал. Накрая вземал черепа, бавно го поднасял до ухото си. Пред очите на скования от ужас доверител заставали два черепа: единият — кокал, вторият — увит в кожа. Черепите започвали страшна беседа: кокаленият шептял, увитият в кожата слушал… На кого му стискало след това да плаща с медни пари? Ръката сама бъркала в кесията за сребро.

Изтърколил се ден, втори, — трети. Никой не дошъл при Настрадин Ходжа да търси откраднато, нито веднъж не му се наложило да погледне в китайската си книга и да помирише кратуната.

Надвечер, когато си събирал черджето, гадателите от всички страни го вземали на подбив: