Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Говорели, разбира се, за издирването на изгубените коне. Старецът обещал да повика на помощ всички подвластни му сили от оня свят, в това число и скритите в черепа. Велможата пъхтял, сучел мустак — той не бил дошъл за празни приказки, той искал дела!

Наложило се старецът да се обърне към подвластните му земни сили. Взел да пита гледачите — на кого са гледали вчера и по-завчера, не са ли забелязали у своите доверители нещо подозрително, може би нещо във връзка с дръзкия похитител?

Всички поред отговаряли, че не са забелязали нищо.

Велможата се ядосвал, дърпал мустак. Напрегнатият му стъклен поглед заплашвал със сопи, камшици, с изгонване от града.

Гледачите се оклюмали. Съдбата, която била изтърпяла от тях толкова унижения, внезапно им се явила в нов, могъщ облик, за да се наслади на дългоочакваното отмъщение; днес срещу нея били безсилни не само бобовите зърна и мишите кости, но дори и черепът!

Дошъл редът на Настрадин Ходжа.

Както всички, и той казал, че не е видял и чул нищо подозрително.

Велможата сърдито изпръхтял — пак нищо!

Изведнъж от нишата насреща (точно така мислел и пресмятал Настрадин Ходжа) се чул нечий злобно страхлив, гнусливо креслив глас:

— Нали казваше, че в гледането за издирване на загубено и крадено няма друг като тебе?

Като чул думата „издирване“, велможата трепнал:

— Защо мълчиш, вражалецо? — В стъклените му очи пламнал огън. — Отговаряй! — Гневът, отдавна натрупан в него, търсел отдушник. Ще разпердушиня цялото ви мръсно гнездо, ще го направя на прах и пепел! — загърмял той. — Стража, хванете го! Хванете тоя вражалец, тоя мошеник и го налагайте с камшици, докато не каже къде са откраднатите коне! Или да признае пред хората, че е безсрамен лъжец! Дръжте го! Бийте го!

Заптиите смъкнали халата на Настрадин Ходжа. Двамина се завтекли да мокрят камшиците под моста. Било опасно да се чака повече, Настрадин Ходжа се обърнал към велможата:

— Недостойният роб хвърля в краката на сиятелния княз молба да го изслуша. Аз наистина гледам за издирване на крадено и мога да намеря конете.

— Можеш да ги намериш ли? А защо досега не си ги намерил?

— О, сиятелни княже, за моето гледане трябва окраденият сам да се обърне към мене, иначе то губи силата си.

— Колко време ти трябва за търсене?

— Една нощ, ако пострадалият дойде при мен днес, преди заник слънце.

Тия думи предизвикали сред гледачите шепот и размърдване.

Лицето на кокалестия старец, който вече предвкусвал мъките на изгнанието, светнало от надежда.

Велможата с гневно недоумение гледал Настрадин Ходжа право в лицето.

— Осмеляваш се да ме лъжеш в очите? Мене, дето знам всичките ви лъжи и измами, мен, дето ви търпя тук на моста, само и само да не плащам излишно на повече шпиони!

— В моите думи няма лъжа, о, сиятелни, великолепни властелине!

— Добре, ще видим! Но ако си излъгал, вражалецо, по-добре да не си се раждал на тоя свят! Извикайте сарафина Рахимбай!

— Почтеният Рахимбай е болен! — угоднически напомнил някой от струпаните около велможата средни началници.

— А аз не съм ли болен? — избухнал велможата. — Не съм ли болен? Две нощи не съм мигнал да му търся конете! Донесете го с носилка!

Осем стражари, водени от двама средни и един старши началник, се устремили към къщата на сарафина…

Велможата бил среден на ръст, даже твърде среден; външността му не прилягала твърде на високия многовластен чин; за да поправи това досадно недоглеждане на природата, той винаги носел тесни лачени ботуши с извънредно високи токове, благодарение на което си прибавял ръст и величие. Като потропвал с ботушите назад-напред по калдъръма, той минал насам-натам по моста, след това спрял, с дясната ръка царствено се опрял на каменната ограда, а лявата бавно поднесъл към черните си мустаци и взел да ги поглажда и засуква. Наоколо му всичко било благоговейно безмълвно — и гневът му полека-лека взел да изстива.

През свободните минути велможата не бил чужд на възвишени размисли и даже ги обичал като признак на своето несъмнено духовно превъзходство над подвластните си, „Нали главното задължение на началника е да внушава на подвластните страх и трепет? — размишлявал той. — А това се постига най-просто, като ги пердашиш поред и без разлика, но непременно трябва да съпровождаш лобута с някакво прилично назидание, без което той не може да има необходимите блажени последствия.“ Тези размисли успокоили велможата — той се почувствувал възнесен на могъщите криле на началническата мъдрост в надзвездните висини, откъдето всичко изглеждало гмеж, нищожно, незаслужаващо неговия гняв, а само презрението му; погледът му, устремен към кокалестия старец, не че се смекчил, ами сякаш станал някак безплътен и минавал през него, без да го засегне и без да го наранява. „А що се отнася до действителната вина на бития — разширявал той кръга на своите мисли, — то подобни съмнения изобщо не трябва да имат достъп до разума на началника, понеже ако битият не е виновен за това, за което го бият, то непременно е виновен за нещо друго!“ От тази мисъл, от нейната дълбочина и сила дори дъхът му замрял; нямало къде да се вдига нагоре, по-нагоре била само божествената, мъдрост той се възнесъл до самите й граници и пред неговия взор като че ли се разкрил океан от ослепителна, непостижима светлина.