Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Къщата на търговеца не била далеко. След половин час носилката се върнала.

Изпод копринената завеса се измъкнал сарафинът, жълт, подпухнал, с разрошена брада и с полепнали по нея перушини от възглавницата. С ръка на сърцето, с охкане и пъшкане той се поклонил на велможата и рекъл е язвителен глас:

— Приветствувам сиятелния и многовластен Камилбег! Защо му трябваше да вдига от скръбния одър своя жалък роб, който е толкова нищожен, че не може да намери в тоя град защита от дръзките крадци?

— Повиках почтения Рахимбай тъкмо за това — да му докажа своето усърдие в търсенето на изгубените коне. Аз съм огорчен и обезпокоен като никога!

— Че защо толкова се тревожи сиятелният Камилбег? Нали сега неговите текински вихрогони ще вземат непременно първата награда на състезанията.

Това било открит удар — право в лицето.

Велможата пребледнял.

— Горчивата загуба и дошлата от нея болест са размътили разума на достойния Рахимбай — произнесъл той със студено достойнство. — Тук пред него стои един вражалец, много изкусен, по собствените му думи, който се наема да намери изгубените коне.

— Вражалец! И заради това сиятелният княз вдига мене, болния, от постелята! Не, нека владетелният княз сам да си врачува, аз си отивам.

И понечил да си тръгне.

Велможата произнесъл със студено достойнство:

— В града се разпореждам аз! Рахимбай трябва още сега да почне преговори с вражалеца.

Умеел да внушава послушание тоя велможа. Търговецът се понамръщил, но се приближил до Настрадин Ходжа.

— За пет пари вяра ти нямам, вражалецо, и говоря с теб, защото съм принуден от властта. От конюшнята ми изчезнаха два чистокръвни арабски коня…

— Единият бял, а другият черен — подсказал му Настрадин Ходжа и разтворил китайската книга.

— Целият град може да потвърди справедливостта на твоите думи, о, най-проницателни от гледачите! — клъцнал го сарафинът. — Що народ гледаше конете ми него ден, когато пристигнаха от Арабия.

— Белият кон има малък белег, колкото вълнен конец, под гривата, а черният има в дясното ухо брадвичка колкото грахово зърно — спокойно продължил Настрадин Ходжа.

Сарафинът се слисал.

Тези белези ги знаели само двамина; той и най-довереният му коняр — друг никой. Подигравателната усмивка се смъкнала от лицето му:

— Ти си прав, вражалецо! Но как проникна?

Трепнал и велможата, пристъпил по-близо, Настрадин Ходжа прелистил една страница от китайската книга.

— И друго; в опашката на белия жребец е вързан омагьосан бял конец, в опашката на черния — черен конец.

Това вече не можел да го знае и довереният коняр. Омагьосаните конци търговецът вързал на опашките на конете сам и съвсем тайно, понеже използуването на муски й магии по време на състезанията било забранено и се наказвало със затвор.

Думите на Настрадин Ходжа зашеметили сарафина. Сиятелният Камилбег също не останал равнодушен към тези думи, Мислите му запрепускали, „Я гледай, тоя може наистина да ги намери! А това не влиза в сметките ми! Моята работа е да проявя най-голямо усърдие в търсенето, а другото не зависи от мен; дали ще се намерят конете, или не — то е божа работа; но по-добре да не се намерят, поне до състезанието… Дяволът ми натресе тоя вражалец! Какво да правя? Аха, магия! Трябва да сплаша сарафина, да го хвана с явни доказателства, да проточа разследването — тогава неговите арабски жребци няма да могат да излязат на атмегдана!“

— Какво ще кажете, почтени Рахимбай? — попитал той със зловещ съдийски глас.

— Не знам нищо за никакви конци — объркано заусуквал търговецът, лицето му се променило и това го издало напълно. — Може конярите сами… без да знам… Или старият стопанин на конете… още там, в Арабия…

Но тук той се опомнил, защото се досетил, че конете вече ги няма и не могат да го разобличат.

— Всичко това е лъжа! — извикал той и се престорил на възмутен. — Тоя вражалец е лъжец и клеветник! Ако се намерят конете ми…

— Утре ще се намерят — прекъснал го Настрадин Ходжа. — Чакай, моята книга казва и нещо друго. Казва, че в подковата на предния десен крак на белия жребец между другите клинци има и един златен, също омагьосан. Отгоре е боядисан със сива боя, да не се познава от железните. Също такъв вълшебен клин има и в подковата на черния жребец… Само че не мога да разбера на кой крак.

— Хм! Вълшебни клинци, омагьосани конци! — усмихнал се велможата. — Според служебния си дълг аз трябва да започна разследване.