Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Без да бърза, Настрадин Ходжа развързал вулията, извадил китайската книга, седнал на килимчето.

Велможата гледал отдалече с притискащ внимателен поглед.

Търговецът треперел от нетърпеливо, вълнение.

— По-скоро — стенел той от изнемога. — Какво се туткаш, вражалецо!

Настрадин Ходжа не му отговорил, задълбочен в книгата. А в действителност той гледал как по книгата суетливо лази една калинка с червено гръбче на бели точици. „Ще му кажа, като хвръкне…“ А калинката нямала намерение да хвърка, все си пълзяла от странница на страница, после се пъхнала под гърба на книгата и, изглежда, сметнала, че ще й бъде полезно да си дремне в уютната тъмнина.

Търговецът се хващал за сърцето, стенел, треперел, бузите му хлътвали просто пред очите на хората.

Настрадин Ходжа неумолима мълчал.

Най-после калинката изпълзяла, размърдала пъстрите черупчици на гърба си, освободила нагънатите си тъмни крилца; разперила ги — и литнала.

Едва тогава Настрадин Ходжа тържествено провъзгласил:

— Книгата казва, о, търговецо, че конете ще се върнат при тебе в такъв вид, какъвто природата им е дала…

Търговецът заликувал.

— Конете ти, о, търговецо, са в една стара каменоломна край махалата Чомак. Трябва да се влезе в каменоломната от източната страна, да се минат двайсет крачки и там, в пещерата отдясно.

Той още не се доизказал, а конярите на сарафина от едната страна на моста и стражниците от другата със свиркане и дюдюкане се понесли в надпревара по пътя.

Тълпата се разтворила пред тях, пропуснала ги — и отново се затворила.

Конниците се скрили.

Прахът, който вдигнали конете, отплувал с вятъра. Утихнало.

Велможата и търговецът стоели един до друг, но гледали на различни страни, всеки обзет от свои надежди.

Многохилядната тълпа мълчала. Настрадин Ходжа ясно чувал в тишината как под моста пляска и шурти бурливата вода, а над моста — пронизителните крясъци на ястреб, който с разперени криле самотно висял в Синьото небе, сякаш кацнал на въздушен стълб.

От моста до махалата Чомак било малко повече ох осем хвърлея на стрела.

Минало половин час. Време било конниците да се връщат.

В тълпата малко по малко започнало раздвижване, приказки, смях, майтапи.

Сарафинът съвсем се измъчил, стряскал се при всеки звук.

Велможата, напротив, запазвал надменна невъзмутимост, само отвреме-навреме потропвал с високите токове но каменните плочи.

От високия чинар, които хвърлял сянка върху половината мост, се чул пронизителен детски глас:

— Идат!

И всичко наоколо замряло; тълпата направила широк проход и Настрадин Ходжа видял от другия край връщащите се конници.

Но арабските коне — ни белия, ни черния — ги нямало.

Настрадин Ходжа дори не можал да се учуди както трябва — заптиите го грабнали и го понесли.

— Чакайте, чакайте бе, в името на аллаха! — дерял се сарафинът. — Конете са били в пещерата, ето ми юздата, там са я намерили. Пуснете вражалеца, той е близо до истината!

Вражалецът наистина бил близо до истината — даже прекалено близо, според сиятелния велможа.

Напразно търговецът викал и крещял — стражниците не спрели своя затворнически галоп. В техните ръце Настрадин Ходжа веднага се смалил, станал жалък и добил вид на престъпна виновност, както е впрочем с всеки, когато го помъкнат към затвора. Последното, което можал да види на моста, било: велможата, надменно вирнал глава, търговецът, който се късал да крещи пред него, и малко встрани — главният коняр на търговеца с посребрената юзда в ръка.

Кокандският подземен зандан бия до главната порта на дворцовата крепост, но от външната страна — едно обстоятелство, което показвали дълбоката мъдрост на неговите създатели. Ако занданът, бил от вътрешната страна, всички грижи по прехраната на многобройните престъпници щели да лежат на ханската хазна; като бил отдалечен от пределите на дворцовата крепост, занданът не обременявал хазната, престъпниците се изхранвали сами, с каквото даде бог: които имали семейство — носели им от къщи, останалите — от подаянията на милозливи граждани.

Занданът представлявал един покрит трап с три отдушника, от които винаги излизали топла смрад: надолу водела стръмна стълба с четиридесет стъпала; горе, пред входа, постоянно пазел тъмничар или пък самият Абдула Бираръмадам — Абдула и Половина, наречен тъй заради гигантския му ръст — мрачен жилав бабанко, който никога не се разделял с тежкия си бич, или пък неговият помощник, един свиреп афганистанец с ниско чело и дебели бърни. Афганистанецът не носел камшик, затова пък пръстите му по кокалчетата целите били в мазоли — от юмруците по зъбите.