Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Велможата сам не помнел как се измъкнал от двореца.

Да не бил внезапният пристъп на задух, от който ханът паднал в несвяст, тази нощ щяла да бъде последна за велможата и неговото благоденствие.

Едва на площада, на свежия нощен вятър, той дошъл на себе си.

Опасността се отдалечила, но не била отминала. Като се свестял, ханът щял да се сети за пешаварците и да поиска да му ги доведат.

Пешаварците трябвало да изчезнат, да изчезнат още сега, докато не се е съмнало. Но как?…

Велможата недоумявал.

Вчера той можел да ги осъди на смърт или да ги пречука тайно — и никой нямало да обели зъб. Но днес тези изпитани начини не ставали: при двете глави на пешаварците случайно можела да се търкулне и трета — неговата собствена.

Оставал единственият неизползуван никога досега от велможата начин — бягството!

С това решение велможата се отправил към конака, където имал верни хора, готови винаги да изпълнят каквото и да било без излишни приказки и умеещи да мълчат за това, което са направили.

Магьосниците пешаварци, които същата нощ станали предмет на вниманието на самия повелител, в действителност били най-обикновени каменари; те отдавна работели заедно и били дошли в Коканд на гурбет; и двамата били възрастни хора, през целия, им живот нищо не ги свързвало с магьосничеството; всичко това велможата измислил само за да се издигне в службата.

След година и половина затвор без излизане от подземието пешаварците за малко били изведени в кулата за мъчения, за да дадат нови показания, също така мътни, както и предишните: за някаква си жена, някъде, от някого и някога омагьосана и взета като робиня, за някакъв човек, който не щял да я откупи, или обратно, за някакъв човек в робство и за жена, която не рачила да го откупи, или за двамина в робство… и още някой омагьосал някакъв стар военачалник, та го превърнал в персийка на име Шарафат — с една дума в главите на пешаварците всичко това се омешало и те се върнали в подземието, обзети от мрачно безразличие към бъдещето. Знаели със сигурност само едно — че сега, след втория разпит, вече няма отърваване от секирата.

С тази мисъл те посрещнали тримата тъмничари, които слезли при тях преди съмване и отключили, синджирите.

Като пазели необходимата за замисъла тишина, двамата тъмничари се качили горе с пешаварците, а третият останал долу да изпили празните синджири.

Всичко вървяло по мед и масло, според плановете на велможата, но внезапно горе възникнала неочаквана спънка: пешаварците, които били сигурни, че отиват на дръвника, поискали молла — верни мюсюлмани, те не искали да се представят на аллах неочистени.

Как ли не ги къткали — безполезно.

Напразно тъмничарите един през друг се напреварвали със заговорнически полушепот да им внушат, че ги пускат на свобода.

Разбира се, пешаварците не вярвали и все по-твърдо настоявали за молла.

А скъпоценните минути летели и скоро щяло да се съмне — време, неудобно за замисленото.

Опитате да избутат пешаварците насила от затвора не сполучили; защото те надали викове, на които се отзовал многогласен тътен долу, в тъмницата, сред разните престъпници.

А затворът се намирал в опасна близост до двореца, където могли да чуят.

Наложило се да доложат на велможата, който сам предвидливо бил вън от затвора, ама не много далеко.

Велможата нямал под ръка верен молла — предвиждал какво ли не, но в мислите си изтървал твърдата вярност на пешаварците към исляма.

А тайната не позволявала да се извика страничен молла.

Като нашепвал псувни и проклятия, велможата заповядал на едно от доверените заптиета да се преоблече като молла, тоест е бяла плащеница и с бяла чалма, и така да се появи пред пешаварците.

Новоизпеченият молла се приближил и с престорено благочестие на лицето си, искал да се обърне, с подобаваща набожност, но устата му, свикнала от дълги години, неочаквано за самото заптие избълвала сквернословие, вследствие на което пешаварците го познали.

Грешката на заптието едва не объркала целия план.

Ужасени от мисълта, че ще бъдат лишени от покаянието на изповедта, че ги лъжат за последното, най-важното, пешаварците се развикали още по-силно — подземието им отвърнало с глух рев, като тътен при земетресение.

Повторно доложили на велможата.

Той заскърцал със зъби, пребледнял, сякаш на лицето му се отразила бледата ивица, очертала се на изток.

Минутите летели.

Утрото приближавало.

Замисълът пропадал.