Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Над тайната надвиснала заплаха.

Гонен от страха, велможата от отчаяние се решил на крайна мярка.

Той заповядал да обявят, че има бегълци и да вдигнат тревога — да тръбят тръбите, да бият барабаните, да звънтят щитовете, да размахват факлите и всички да викат колкото могат по-силно.

В тая гюрултия и бъркотия да вържат пешаварците, та дано виковете им бъдат заглушени, да натъпчат устата им с парцали, да ги набутат в козиняви вретища и с бързоходни коне, съпроводени от четиримата най-доверени заптиета, да ги изпроводят през южната врата.

Всичко това било изпълнено.

Тръбели тръби, гърмели барабани, пламтели факли, чували се викове: „Дръжте ги! Хванете ги!“…

На бял кон, с извадена сабя и щръкнали мустаци в светлината на факлите пред затвора танцувал велможата, уж току-що пристигнал по тревогата.

С гръмлив глас той давал заповеди:

— Към северната врата!

Потерята хукнала натам; начело — велможата на бял кон и с извадена сабя, вдигната, над главата.

А бързите коне отнасяли задушените във вретищата пешаварци на юг от Коканд.

След два часа препускане стражарите спрели конете си до някакви запустели гробища, обрасли с папрат и тръни.

Изтърсили пешаварците от чувалите. Те още дишали, макар и слабо.

Лъчите на ранното слънце, свежият вятър и водата от потока, изливана върху тях обилно из мешинена походна кофа, дали желания резултат.

Пешаварците се осеферили, взели да разбират човешки говор.

Наистина, девет десети от това, което им говорели, било сквернословия, но въпреки това пешаварците разбрали, че наистина ги пускат на свобода и благодарили на аллаха за това чудно избавление от неминуемата гибел.

Заповядали им да продължат нататък, да преминат южната граница на ханството и никога повече да не припарват в Коканд.

Дали им петдесет танга за двамата — половината от онова, което велможата определил за омилостивяване на граничния караул.

Другата половина заптиите поделили помежду си, след това се метнали на конете и заминали за Коканд.

Първата работа на пешаварците, след като останали сами, била да извършат благочестиво измиване, от което били лишени в тъмницата.

След това постлали халатите си, паднали на колене, като изгряващото слънце оставало от лявата им страна, и обърнали изпитите си лица към свещената Мека.

Молили се дълго, както подобавало за чудото, което им се случило.

Когато свършила молитвата, успокоението изпълнило сърцата им — чистите сърца на обикновени хора, които честно си вадели хляба с тежък труд.

Разделили парите по равно, по двадесет и пет танга, и ги скрили, защото знаели, че се връщат при семействата си, които без своите печеловници живеят в немотия.

После се затътрили по пътя, радвали се на слънцето, на зелените листа, на птиците и беседвали за отминалите беди, без да могат да разберат защо преди година и половина изведнъж ги хванали и набутали в тъмницата; нито пък защо тая нощ така внезапно ги изхвърлили от затвора при толкова странни обстоятелства.

Те само клатели глави и се чудели колко неведоми са пътищата господни, колко заплетени са земните съдби и колко непостижими за простия акъл са многомъдрите и многотайните предначертания на началството.

На другия ден те без повече пречки, като загубили само по десет танга от скътаните двайсет и пет, минали южната граница на ханството и надвечер вече дялали камъни за градене на една нова джамия.

Така бавно-бавно, от една работа на друга по път, те се придвижвали към родното си село, благополучно стигнали до него и вкусили радостта от срещата със своите семейства.

Тяхната по-нататъшна съдба не ни е известна, обаче ние вярваме, че те повече не са попадали в оная преславна мелница, където водите на користта въртят, колелата на хитростта, където валците на честолюбието движат зъбните колела на доносите и воденичните камъни на завистта мелят зърната на лъжата…

Нощната дандания около пешаварците не засегнала с крилото си чайханата, гдето нощували Настрадин Ходжа и едноокият крадец; от затвора дотук стигал само слабият отзвук на барабаните и тръбите, които известили бягството и по земята се предал глух непрекъснат конски, тропот към Северната врата. След това отново всичко утихнало до сутринта.

Месечината се скрила, синята мараня изчезнала, сменила я предутринна сива мъгла, а Настрадин Ходжа още не склопвал очи в сън, прикован с мисли към тлъстия търговец и торбата му с парите.