Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Легнал по гръб на високи възглавници, отметнал тежкия юрган, ханът дишал трудно, хъркал и хилавите му гърди свирели под тънката копринена риза. Прозорците на покоите били отворени, кадилниците не пушели, но въпреки това въздухът не му стигал.

— След затварянето на пазара — докладвал велможата; — като се убедих, че в града е спокойно, отидох на атмегдана, за да проверя лично какво е направено за предстоящото надбягване…

— Ти и миналата година го провери лично — прекъснал го ханът. — И пак един жребец си навехна крака. Само да се намери и тоя път някоя дупка!…

— Тоя път съм готов да отговарям с главата си — с темане отвърнал велможата. — Надявам се, че моите текинци ще усладят достойно взора на светлейшия властелин.

— Чух, че са се появили съперници на твоите текинци. Един търговец, не му помня името, си докарал коне чак от Арабия, платил, разправят, над петдесет хиляди за тях. Ти вижда ли ги?

— Видях, ги, о, повелителю — без да му мигне окото, излъгал велможата. — Конете, вярно, ги бива, но къде ще се мерят с моите. Мога да добавя още, че търговецът доста е послъгал за цената: за арабските коне, както знам със сигурност от моите шпиони, той е дал малко повече от двайсет хиляди.

— Двайсет хиляди ли? Какви ще са тия коне за двайсет хиляди? С кранти ли смята да се явява пред нашия поглед на атмегдана?

— Търговецът не е от знатно коляно, откъде да знае правилата на висшето благоприличие — вметнал велможата.

Като очернил по тоя начин дебелия сарафин, своя съперник на атмегдана, велможата взел да ковлади и другите си душмани в двореца. Изпатил си и ковчежникът, който неотдавна бил направил с подозрително разточителство гуляй за осемдесет гости, изпатил си и данъчният везир, изпатил си мимоходом и върховният евнух, задето бил луд по лагодийския хашиш.

След това велможата се поотпуснал малко, готвел се за удар по главния си враг. Той отдавна бил замислил този удар и го готвел дълго, както грижливият градинар отглежда в парника скъпоценен плод. Врагът на велможата бил военачалникът Ядгорбег, по прякор Безстрашния, предводителят на прочутата кокандска конница — доблестен воин, целият покрит с белези от вражески саби и увенчан със славата на много победи. Угодническата, страхливата низост винаги ненавижда ясното благородство на високите и смели души; велможата мразел Ядгорбег за прямотата на думите му и особено — за неподкупната почит на обикновения народ, която преминавала в любов.

Навъсен, едър, вече остарял, с увиснали посивели мустаци, с най-проста чалма с едно единствено златно перо — знак за неговата воинска власт, с протрит копринен халат с лъснати лакти, ботушите му със смачкани от стремената носове и токове, станали рижави от постоянното търкане в конската козина, съпроводен само от телохранителя си — грохнал, полусляп старец, негов неизменен слуга от юношеските години, Ядгорбег, прегърбен на седлото, бавно минавал през, пазара на своя стар и също изпосечен от саби аргамак и тълпата стихвала, сторвала му път и изпращала воина с почтителен шепот, а старите му войскари, и те като него побелели, с честни бойни белези по лицата, подвиквали от чайханите: „Хвала тебе, Безстрашни! Кога тръгваш на поход? Да не ни забравиш, ние още можем да сечем!…“ Когато старият воин веднъж в годината идвал в двореца, той бил мълчалив и дума не продумвал за своите подвизи, но самите белези на осакатеното му лице бучали и тътнели, запазили сякаш в себе си от миналите времена накъсания звук на медните бойни тръби, свистенето на голите саби, злобното, процвилващо пръхтене на конете, звънтенето на щитовете и непрекъснатия грохот на барабаните, изпълващи воините с ярост.

Можел ли велможата да преживее леко всичко това, велможата, който никога не бил влизал в нито една схватка и никога не бил виждал над главата си блясъка на вражески ятаган? Прекрасният Камилбег цял живот благоразумно излизал на бран чак тогава, когато противникът му бивал здравата овързан с въжета, проснат ничком на земята и притиснат отгоре от двамина стражари: единият седнал на врата, другият седнал на краката.

— Е, какво друго? — попитал повелителят и звучно се прозял; било късно, подпухналите му клепки тежали, но благодетелният сън все не го навестявал.

Велможата се сгънал и целият затреперил от темето до петите. Дошла дълго чаканата минута.

— Имам в мислите си думи на горчива истина, о, повелителю!

— Говори!

— Страхувам се да не огорча с тях държавническото сърце на могъщия властелин.