Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— О, добродетелни и великодушни търговецо, дойдох при тебе с молба да спасиш децата ми — обърнала се тя към сарафина.

— Върви си по пътя, за гол хаир нищо не давам — изломотил оня, без да вдигне залепналите си за парите очи.

— Не съм дошла да прося милостиня, а за помощ, от която и ти няма да си в загуба.

Сарафинът я удостоил с един поглед.

— Като се помина мъжът ми, у мене останаха запазени от миналия честит живот накити, всичкото мило и драго, което бях скътала за черни дни. — Жената извадила изпод халата си кожена торбичка. — Тия черни дни дойдоха: и трите ми деца легнаха болни. — В гласа й звъннали сълзи. — Предлагах накитите на неколцина търговци — никой не рачи да ги купи, без да ги е видял началникът на градската стража, както заповядва последният ферман. Но ти знаеш, почтени търговецо, че види ли ги началникът, у мене няма да останат ни пари, ни скъпоценности: той непременно ще каже, че са крадени, и ще ги прибере в хазната.

— Хм!… — засмял се бакалинът, като си почесвал с пръст брадата. — В хазната ли, къде ли — ама сигурно ще ги прибере. А пък иначе да се купува от неизвестно и случайно лице, без да знае началникът на стражата, е твърде опасно: за такава работа ферманът обещава сто тояги и кауш. Но от съчувствие към твоята мъка. Я покажи какво носиш.

Тя му подала торбичката. Той я развързал, изсипал на тезгяха тежка златна гривна, обици с едри изумруди, рубинен гердан, златна верижка, каквато по стар обичай мъжът подарява на жена си в знак на вечен брачен съюз, и още няколко дребни златни неща.

— И колко искаш за това?

— Две хиляди танга — плахо казала жената. Едноокият смушкал Настрадин Ходжа с лакът:

— Тя иска точно една трета от истинската цена. Това са индийски рубини, оттука ги виждам.

Сарафинът пренебрежително изкривил пухкавите си устни:

— Златото не е чисто, а камъните са от най-евтините, кашгарски.

— Лъже! — прошепнал крадецът.

— Само от съжаление към тебе, жено — продължил сарафинът, — ще дам за всичко това… ами — хиляда танга.

Лицето на едноокия се скосило, в жълтото му око блеснало негодувание, аха да се втурне напред, да се намеси. Настрадин Ходжа го озаптил.

Вдовицата се опитала Да спори:

— Мъжът ми казваше, че само рубините струват повече от хиляда.

— Не знам какво ти е казвал, но скъпоценностите може и да са крадени, не забравяй това. Добре, ще притуря двеста танга. Хиляда и двеста и нито грош повече.

Какво можела да направи горката вдовица? Съгласила се.

Сарафинът небрежно пъхнал скъпоценностите в кемера си и дал на жената шепа пари.

— Разбойник! — прошепнал едноокият разтреперан. — И аз съм крадец, и цял живот сред крадци съм прекарал, ама такъв кръвопиец не бях виждал!

Но това не било всичко; като преброила парите, жената възкликнала:

— Сбъркал си, почтени търговецо: тук са само шестстотин и петдесет.

— Обирай си крушите! — изкряскал сарафинът и целият почервенял. — Да се махаш оттука, че ей сега ще те обадя с краденото злато на стражата!

— Помощ! Ограбиха ме! Помогнете, добри хора! — викала жената, обляна в сълзи.

Възмущението на едноокия минало всякакви граници; този път Настрадин Ходжа едва ли щял да го опази, но зад ъгъла се чул барабан.

Пред дюкяна се появил велможата със своите гавази. Били свършили обиколката и шествието се прибирало в конака.

Жената млъкнала, отдръпнала се. Сарафинът скръстил ръце под корема и сторил на велможата ниско темане. Оня небрежно кимнал от висотата на своя ат.

— Приветствувам почтенейшия Рахимбай, украсата на търговския еснаф на нашия град! Счу ми се вик тъдява, около вашия дюкян!

— Ей оная там! — посочил сарафинът жената. — Проявява безнравствена разпуснатост, дръзко нарушава реда, иска пари, бълнува някакви скъпоценности…

— Скъпоценности ли? — оживил се велможата и в изцъклените му очи лумнал такъв пламък, в сравнение с който жълтото око на крадеца можело да мине за невинно и кротко като на младенец. — Я ми доведи тая жена!

Но вдовицата вече я нямало: за да спаси последните си парици, тя побързала да се скрие в сокака.

— Ето ти пример: колкото по-притеснен е народът, толкова по-широко им е на душманите — рекъл Настрадин Ходжа. — Изкорениха кражбите — почнаха грабежи посред бял ден, прикрити зад търговия. Тичай подир оная жена, разбери къде живее.

Едноокият изчезнал; той имал и тая дарба — да изчезва от очите и да изниква неуловимо, сякаш се стопявал във въздуха и пак от въздуха се сгъстявал.