— Чудно, как не съм се сетил за това по-рано. Нали съм имал бол пари, можех да ги пущам с хиляди. Отде да съм знаел, че тази детска игра може да бъде такъв балсам за душата.
— Много неща не си знаел и още много не знаеш — отвърнал Настрадин Ходжа, а си мислел: „Не съм сбъркал с тоя човек — не е затлачено още в сърцето му живото изворче.“
— Разпръсни се! Не се събирайте! — чули се заплашителни викове и биене на барабани, тълпата се люшнала, разстъпила се и Настрадин Ходжа видял пред себе си някакъв висок велможа на дорест жребец. Велможата бил заобиколен от всички страни със стражари — мустакати, свирепи, с угоени червендалести мутри, изгарящи от нетърпение да хващат, с маждраци, ятагани, секири и прочее страшни оръжия. Гърдите на велможата били накичени с множество големи и малки медали, на гледаното му лице с черни засукани мустаци било изписано надменно високомерие. Жребецът, придържан от двете страни за юздата, играел и танцувал, стрелкал с огнено-лилави очи, извивал шия и захапвал тема; чепракът на гърба му блестял от злато.
— Откъде сте бре, шашкъни? — с гнусливо отпусната долна устна попитал велможата.
Ех, да знаел кой стои сега отпреде му с дрипавия халат, със закърпените ботуши и омазнената тюбетейка!
— Ябанджии сме, дошли сме в Коканд на пазар — смирено отвърнал Настрадин Ходжа, като изписал на лицето си раболепие. — Не сме сторили никому зло, само пуснахме на свобода няколко птички за слава на нашия хан и в знак на почит към тебе, о, сияен факел на Могъществото.
— Мигар няма как иначе да изразите предаността си към хана и почитта си към мене, та сте взели да пускате на свобода някакви глупави пилета и да събирате тълпата? — гневно попитал велможата, при това думите „да пускате на свобода“ той произнесъл с изкривени устни и с гнусливо отвращение към техния смисъл. — Отдавна е време да се забранят всички тия „пущания на свобода“ — изкривил той отново устни, — всичките ви серсемлици и обичаи, които резилят моя град. Както виждам, имате бол пари, но вместо с благоговение да ги внесете в хазната — един истински начин да изразите предаността си! — вие ги пилеете за тоя, що духа. Обискирайте ги! — заповядал той на стражата.
Хванали Настрадин Ходжа и едноокия, смъкнали им поясите, халатите, ризите.
Тържествено показали на своя повелител кесията, пълна със злато и сребро. Велможата се ухилил, доволен от своята проницателност.
— Знаех си! Прибери я! — заповядал той на онбашията. — Сетне ще ми я дадеш да я предам в хазната.
Стражарят пуснал кемера в бездънния джоб на алените си шалвари и страшното шествие продължило нататък, съпроводено от биенето на барабаните. Напред — велможата на кон, след него — заптиите с алени шалвари и с подгънати кончови на ботушите, най-отзад — барабанчикът, и той с такива шалвари, ама бос, понеже на него не му се полагали държавни обуща. И където и да минели, навсякъде веселият пазарен шум затихвал, чайханите опустявали и птиците млъквали, уплашени от барабана; животът спирал, замирал под стъкления напрегнат поглед на велможата — оставали само неговите фермани със заплахите и забраните. Но щом отминел, и животът зад гърба му заигравал с всичките си цветове и багри, зазвучавал с всичките си звуци, неспирен, вечно млад, той не желаел да признава никакви забрани и им се надсмивал. Велможата минавал през живота като някакво враждебно, чуждо нему тяло: той можел временно да наруши течението му, но бил безсилен да го подчини и да се задържи в него; е всяко пролетно цвете, с всеки звук Великият Жив Живот го отхвърлял!
Настрадин Ходжа, загледан подир отминаващите, продумал:
— Земните началници са три чешита: младши, средни и старши — според вредата, която причиняват. Ние останахме без пукната пара в джоба, но пак добре: можехме да останем и без глави — тоя беше от големите началници…
— Как ме сърбяха ръцете да измъкна кемера от джоба на заптието — признал си едноокият. — Ама нали не ми беше разрешил…
— Малко трябва самичък да съобразяваш! — с досада отвърнал Настрадин Ходжа. — За какво ти е специално разрешение, когато става дума да върнеш кесията на законния собственик?
— Ето я! — и едноокият измъкнал кесията от пазвата си. — И две гривни имаше в джоба — златни трябва Да бяха според тежината, ама тях не ги пипнах.
Връщането на кемера било отпразнувано с пищен гуляй в най-близката механа. Механджията се изтрепал да принася на гостите ту едни, ту други гозби с люти афганистански подправки, които изгаряли езика и небцето. От механата отишли в чайханата, от чайханата — при продавача на памукшекер и завършили гуляя при халваджията.
Читать дальше