Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

За да не изкушава стражата, Настрадин Ходжа се притулил зад една купчина камъни, приготвени за облицоване на големия канали който минавал наблизо. Оттам виждал и чувал всичко, което ставало в дюкяна.

Велможата милостиво приел поканата на търговеца да изпие един чай. Захванал се дружески мохабет за предстоящите конни състезания, на които щял да присъствува и самият хан.

— Не ме е страх от никакви съперници, освен от вас, почтени Рахимбай — говорел велможата и сучел мустак. — Чух за вашите два ата, дето сте ги докарали от Арабия за това състезание. За чуване — чух, а за виждане не съм ги виждал, защото вие ги криете от хорските очи по-ревниво, отколкото своята съпруга. Носи се слух, че ви стрували четирийсет хиляди танга заедно, с прекарването през морето; и първата награда не може да ви навакса изхарченото.

— Петдесет и две, петдесет и две хиляди — самодоволно казал търговецът. — Но аз не правя сметка на парите, когато става дума да се усладят очите на нашия велик хан.

— Това е похвално, ще доложа на хана за вашето старание. Но няма да се сърдите, ако моите текинци ви отнемат първата награда. Е, за арабските коне не може да се каже нищо лошо, но аз мисля, че никой не може да дели мегдан с текинските.

Велможата се впуснал надълго и нашироко да обсъжда достойнствата на различните породи коне, търговецът слушал и загадъчно се подсмихвал, а пръстите му барабанели по големия корем.

Въздухът се изпълнил с благоухания. Влязла жената на сарафина — висока, стройна, с леко фередже, през което се долавяло червилото и белилото по бузите й, боята на миглите, чернилото на веждите и китайското мазило на устните.

Като я видял, велможата станал.

— Приветствувам най-почтената и най-прекрасната Арзи-биби, жената на моя най-добър приятел.

Тя му отговорила с поклон, с усмивка. Сарафинът не можал да се стърпи да не се изфука пред велможата със своето богатство и щедрост: извадил скъпоценностите от торбичката и ги подарил на жена си, като излъгал, че току-що ги е купил от чаршията на златарите за осем хиляди танга. Жена му благодарила за подаръка с най-изискани изрази; думите й били насочени към съпруга, а погледите — към велможата. Потъналият в самодоволство търговец нищо не забелязвал и все повтарял за осемте хиляди, заплатени за накитите, за арабските жребци и други някакви хиляди. Велможата слушал, засуквал черния си неотразим мустак, под който криел снизходителна, малко презрителна усмивчица — същата, която мнозина кокандци жадували да носят на лицето си, но от чуждото лице я смъквали с кинжал, а най-често с доноси.

— С тия накити вие ще бъдете още по-пленителна, о, прекрасна Арзи-биби — рекъл велможата. — Колко жалко, че само на вашия съпруг е дадена насладата да съзерцава ангелското ви лице, украсено с тия скъпоценности.

— Смятам, че няма да е кой знае какъв грях, ако ти, Арзи-биби, сложиш обиците, герданите и се покажеш за минутка на сиятелния Камилбег, моя най-добър приятел — с готовност подхванал търговецът (дотам го довело самодоволството и глупавата му суета).

Тя се съгласила без пазарлъци (има си хас!), сложила си обиците и дигнала фереджето.

Велможата се стъписал, завайкал се и прикрил очите си с ръка, сякаш ослепен от нейната хубост.

Търговецът се издул от кеф, засумтял, заподсмърчал и лекичко попъшквал.

Настрадин Ходжа гледал всичко това иззад камъните, само клател глава и мислено възклицавал: „Пор дебел, на какво ли се радваш? Докарваш жребци чак от Арабия, а жена ти ги намира много по-наблизо!“

Върнал се крадецът — изникнал от въздуха пред Настрадин Ходжа.

— Вдовицата живее наблизо. Вярно, има три деца, и трите са болни. Тия шестстотин и петдесет танга няма да й стигнат да си плати само борчовете. Утре пак няма да има пукната пара заради тоя мръсен хаирсъзин!

— Запомни му дюкяна, запомни къщата на вдовицата, всичко това скоро ще ни потрябва — рекъл Настрадин Ходжа. — А сега да вървим!

Те се отдалечили, оставили велможата, сарафина-хвалипръцко и неговата жена с всичките им хиляди, скъпоценности, арабски коне и долни тайни. Чайханата, където отседнали, била на другия край на пазара; те дълго вървели през опустелите чаршии, през утихналите площадки. Пламенеещият залез ги заслепявал, вечерната светлина широко и кротко се леела по земята и в това златисто сияние минаретата и навъсените грамади на джамиите сякаш губели земната си тежест, изглеждали прозрачни, ефирни, готови сякаш да се вдигнат в небето и да се разтопят в неговия чист, спокоен огън.