Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Планинското езеро!…Настрадин Ходжа питал и разпитвал всички по пазара — земеделци, занаятчии-гурбетчии, шутове и факири. Всуе — никой нищо не бил чувал за това езеро! „Къде ли се е дянало? — мислел си Настрадин Ходжа. — Да не би старецът да го е имал през някое от предишните си превъплъщения, някъде я на Юпитер, я на Сатурн, а сега е объркал всичко от старост и ме праща да го търся на Земята!“

Втората работа, омилостивяването на Турахон, също го кахъряла. „До празника остана една седмица — мислел си той. — Трябват пари, най-малко шест хиляди, откъде да ги взема?“

Наложило се да търси съвет от едноокия крадец — без, разбира се, да му казва защо му трябват толкова.

— По-рано без никакъв зор намирах в Коканд шест хиляди — отвърнал крадецът. — Но сега кокандци са осиромашели, у кого можеш намери толкова голяма кесия? Освен у сарафина.

— Ти пак си в плен на твоите греховни помисли — смъмрил го Настрадин Ходжа. — Защо непременно трябва да се краде, няма ли други начини?

— Да се спечели на комар?

— Може и да се загуби. Трябва да изберем някаква друга игра, в която да не изгубим.

В главата на Настрадин Ходжа се мярнала догадка, за сега още смътна, но криеща в себе си плодотворни семена.

— Игра за трима: ти, аз и ей тоя дебелак, многогрешния сарафин. Но как да го подмамим да играе?

— Дебелият сарафин, обирачът на вдовиците и сираците! — възкликнал едноокият. — Да го подмамим да играе? По-лесно ще примамиш тоя дирек или ей оная камила!

— А ще бъде много добре да получим парите именно от него — продължавал Настрадин Ходжа, увлечен от догадката си. — Доброволно, разбира се, съвсем доброволно! Това ще е полезно и за самия сарафин при преминаването му в следващото битие след свършването на земния му път.

— Тоя кръвопиец да ти даде доброволно шест хиляди танга! — закискал се едноокият. — Че нали земният му път ще свърши още след първата стотарка! Я го виж как стиска кемера, не мож му го измъкна!

Разговорът се водел в чайханата в късна доба, наближавало полунощ. Градът спял, светлините по пазарите угаснали, горели само катранените огньове на стражевите кули. Новата месечина самотно и печално висяла над минарегата и посребрявала с леденикава светлина техните пъстри кахлени шапки. Било хладно и тихо; денем в града било вече лято — жега, зной, прах, задух, ала крилатите вечери в тяхното мъглисто сияние, с тайнствената ведрина на звездния вятър още принадлежали на пролетта. Едноокият крадец се намъкнал под чергата и захъркал, а Настрадин Ходжа Лежал с отворени очи, целият във властта на синята мъгла, спуснала се на земята от незнайни височини и пълна с неясните видения на друг, далечен свят.

Гръмливите барабани, които възвестявали полунощ, върнали Настрадин Ходжа към земните дела — при дебелия търговец и при неговия кожен кемер с парите. С усилие на волята той се отърсил от сладкото вцепенение на бездействието. „Търси, мой разум, търси! Сарафинът трябва да даде шест хиляди танга и щети даде, и то съвсем доброволно — така съм намислил, така ще стане!“

А дебелият сарафин в туй време, без да подозира нищо и без да изпитва никаква тревога, мирно свирел с нос и мляскал с устни до прелестната си съпруга. Тя не спяла и с отвращение гледала издутото шкембе, което меко се полюшвало под копринения юрган, спомняла си парещия поглед и неотразимите мустаци на велможата. В спалнята било задушно и смрадливо от плътно затворените кепенци, от кандилото, което капело мазни парцаливи сажди върху подноса. „О, прекрасни Камилбег! — мислела хубавицата. — Колко сладостни са за мен вашите прегръдки и колко гадно е безсилното докосване на тоя дебел глупак!…“ С такива греховни мисли заспивала тя, а пред очите й все било неотстъпното видение на прекрасните черня мустаци, уверена, че техният велможен стопанин й отвръща в нощните си блянове с пълна взаимност.

Тя грешала. В тая късна доба велможата бил зает със съвсем други мисли: за своето издигане, за нови награди, за победи над противниците.

Той стоял в дворцовите покои пред постелята на повелителя и му докладвал подробно за събитията през деня. Такъв бил въведеният от хана ред: някой може да си помисли, че на повелителя не му е стигнало дневното време — нищо подобно: той просто се страхувал да остава нощем сам, понеже отдавна страдал от пристъпи на внезапен задух. Тая болест го мъчела жестоко и не минавала, въпреки дружните уверения на дворцовите лекари, че от ден на ден болестта отслабва и скоро съвсем ще изчезне. Лекарите не лъжели, те само не казвали на хава, че тя ще изчезне заедно с него…