Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Настрадин Ходжа и едноокият му спътник пренощували в някаква мизерна чайхана, пълна с бълхи, а рано сутринта, преди изгрева, влезли в Коканд.

Колкото повече навлизали в града, толкова повече стража от различен чин срещали. Заптии сновели но улиците, площадите и сокаците, стърчали на всеки ъгъл. За крадците наистина нямало работа в Коканд.

„Колко ли им струва на горките кокандци цялата тая началническа паплач? — мислел си Настрадин Ходжа. — Никакви крадци и за сто години неспирни кражби нямаше да им сторят толкова, золуми!“

Подминали старото медресе — гнездото на кокандските поборници за исляма, прехвърлили каменния мост на плитката луда Сай и пред очите им се открил главният площад с ханските палати зад високи крепостни стени.

Тук започвало тържището.

В ония далечни времена всеки голям град на Изтока освен името си, имал и титла. Бухара например се именувала пищно и гръмко: Бухара-и-Шериф, сиреч Благородната, Царствената Бухара, Самарканд носел титлата Ислямодоблестен, Биткопобеден и Блестящ, а Коканд, заради разположението си в цъфтящата долина и лекия безгрижен характер на своите жители, бил наречен Коканд-и-Латиф, което значи Веселият, Приятният Коканд.

Преди време, хем не чак толкова отдавна, тази титла напълно отговаряла на истината: никой град не можел да се; мери е Коканд по многото празници, по веселбите и лекия живот. Но напоследък Коканд станал мрачен и притихнал под тежката десница на новия хан.

По стар спомен още се тачели празниците, още се напъвали зурнаджиите и блъскали тъпанджийте пред чайханите, още се кълчели шутовете по пазарите за сеир на лекомислените кокандци, но вече и празниците не били като предишните, и веселбата не била така бурна. От двореца се носели мрачни слухове: новият хан, изгарян от необикновената страст към исляма, прекарвал цялото си време в благочестиви беседи и за нищо друго не искал да знае. Строели се медресета и нови джамии; от всички краища в Коканд пристигали молли, мудариси и улеми; за изхранването на тая алчна пасмина трябвали пари; данъците се увеличавали. Единственото развлечение на хана били конните състезания: той обичал конете още от дете и дори ислямът не можел да задуши тая страст в душата му. Но за всичко друго бил безупречен и не се поддавал на съблазни. Пътеката към градината от храма до ханските покои заглъхнала и тревясала, отдавна нощем по нея не се чували забързани, ситни леки стъпки, съпровождани от вялото сумтене на главния евнух и Досадното шляпане на чехлите му, влачени по земята. От своите велможи ханът, изисквал същото целомъдрие, от жителите — благочестие; Коканд бил пълен с пазванти и шпиони.

Непрестанно се обявявали нови забрани с нови заплахи; по това време излязъл ферман за прелюбодеянията, според който неверните жени били бичувани с камшици, а мъжете били лишавани от естествените им свойства под ножовете на хекимите. Много били и другите подобни фермани; всеки кокандец живеел сякаш всред хиляди сплетени конци с окачени на тях звънчета: както и да се вардиш, все ще закачиш някой конец и ще се чуе тих зловещ звън, предвестник на много беди. — Но силата на пролетта е така непреодолима, че в дните, за които разказваме, кокандци били позабравили своите неволи. Под ярките лъчи на младото слънце на пазара царяло шумно оживление. Открай време прочути с любовта си към цветята и поилите птички, кокандци не изменяли на обичая си; всеки носел втъкната зад ухото си китка — било лале, било жасмин, било друго някое пролетно цвете. В чайханите хвъркатите пленници се захласвали да пеят на различни гласове и често някой свободен кокандец подхвърлял гологан на чайханджията, отварял кафеза и под одобрителната гълчава на събраните пускал певеца на воля. Коли, ездачи и пешаци спирали всички извивали глави, следели, свободния му, възторжен полет в сияйното небе.

— Дядо Турахон очаква нашите добри деца — рекъл Настрадин Ходжа на едноокия. — Я да почнем от птичките. На ти пари. Ама помни: самият ти не бива да обираш от тукашните заплеси нито, танга, ако ще кесиите им да те гледат жално-милно.

— Слушам и изпълнявам.

Едноокият отишъл в близката чайхана и купил всичките птици наведнъж. Една след друга те изпърхвали с крилца срещу слънцето и се издигали във висините.

Насъбрала се тълпа, задръстила улицата. Чували се гръмки похвали за щедростта на едноокия.

Той отварял кафеза, изваждал птичето, задържал го няколко мига в ръка, опивайки се от живата му топлинка, от изплашения трепет на малкото сърчице, и го подхвърлял нагоре. „Лети си с мир!“ — казвал подире му. „Летя! Сполай ти, добри човече, ще кажа на дядо Турахон една думичка за тебе!“ — отвръщало птичето на своя птичи език и се скривало на възбог. Едноокият се заливал от тих щастлив смях.