Затова той изобщо не погледна нубиеца, когато се приближи Филип френски. В отговор на движението на френския крал по хълма Ричард побърза да се спусне долу и да го посрещне; те се спряха един пред друг посред могилата и размениха приветствия, които трябваше да докажат братските им чувства. Но кой освен Царя на царете може да чете в човешките сърца? Под приятната маска на външно радушие Ричард криеше своето недоволство и съмнения във Филип, а французинът мислеше само как час по-скоро да потегли за Европа заедно с всичките си отряди като остави Ричард с войските си да приключва както си иска, това начинание.
Съвсем по друг начин се държа Ричард, когато се приближи тежковъоръженият отряд на тамплиерите. Лицата на тези хора, почернели под знойното слънце на Палестина, бяха черни като на азиатците, а конете и оръжието им беше много по-хубаво от снаряжението на сборните френски и английски отряди. Кралят бързо се огледа, но нубиецът стоеше невъзмутимо, вярното му куче мируваше в краката му, като с умен и доволен поглед изпращаше военните отряди. Погледът на краля отново се обърна към тамплиерите. Великият им магистър се възползва от привилегиите на полудуховното си звание и вместо военен поздрав благослови Ричард като свещеник.
— Този нахален хитрец не знае духовник ли е, войник ли е — отбеляза Ричард на ърл Солсбъри. — Но няма да му обръщаме внимание, Дълъг меч. Я погледни! Задава се моят храбър противник, австрийският ерцхерцог. Запомни хубавичко неговата осанка и държание. А ти, нубиецо, кажи на кучето си по-внимателно да го огледа. Кълна се в Бога, той е помъкнал и шутовете си!
Наистина — дали по навик, или защото искаше да изрази пренебрежението си към тази церемония, Леополд бе взел своя оратор, чието задължение беше да вдига наздравици на трапезата, и своя шут. Докато се приближаваше към Ричард, върху тъпото му лице се изписа страх и злоба — с такъв израз палавият ученик се приближава към строгия си учител. Ерцхерцогът с мрачен вид поднесе своите приветствия и се отдръпна към отрядите си.
Крал Ричард на няколко пъти погледна нубиеца и кучето му, но робът не помръдваше, а кучето не изразяваше ни най-малко безпокойство и Ричард презрително подхвърли на роба:
— Макар че водиш и куче да помага на мъдростта ти, страхувам се, черни приятелю, че твоето начинание няма да ти отреди почетно място сред прочутите магьосници и едва ли ще увеличи заслугите ти пред мен.
Както винаги нубиецът отвърна с дълбок поклон.
След това пред английския крал се появиха войските на маркиз Монфератски. За да подчертае силата на отрядите си, маркизът ги бе разделил на две части — начело на първия отряд вървеше брат му Ангеран, след това се задаваше той самият, начело на хиляда и двеста конника. Това беше леката кавалерия, насъбрана от венецианците и предоставена на маркиза. Бяха облечени живописно, с леко влияние на източната мода. Конете им бяха грижливо подбрани, а високите им седла също напомняха за турските. Тези бойци бяха много полезни при бързи схватки, но не можеха да устояват в продължителния бой така, както го правеха рицарите, а и не умееха да се бият като тях в плътна редица.
Начело на напетия отряд яздеше самият Конрад. Той беше облечен с костюм, подобен на облеклото на своите войници, но много по-пищен. Чудесният му кон беше доста буен, но маркизът го управляваше с твърда ръка. В десницата си Конрад стискаше жезъл, символ на върховната му власт над отрядите, която обаче бе повече показна, отколкото действителна. Този нищожен по дух старец бе пращан от венецианците във военните лагери, за да им донася за поведението на другите владетели; така се поддържаше системата на шпионаж и контрол, открай време отличаваща политиката на венецианската република.
Маркизът, който умееше да се приспособява към настроенията на Ричард, се ползваше от доброто отношение на английския крал. Щом се приближи към могилата, кралят слезе две-три крачки надолу, за да го посрещне, и възкликна:
— О, маркизе! Ти водиш своите храбри конници, а твоята черна сянка те следва както винаги! Щом грейне слънце, сянката ти не се отделя от теб!
Конрад се усмихна и понечи да отговори нещо, ала в този миг Росуал, нададе бесен вой и скочи напред. Нубиецът веднага пусна ремъка и хрътката се хвърли лудешки към венецианеца. След миг увенчаният с пищни пера маркиз се намери свален от коня и проснат върху пясъка, а конят му уплашено препусна през лагера.
Читать дальше