Уолтър Скот - Ричард Лъвското сърце

Ако се съдеше по външния вид, живеещите тук хора следваха законите на аскетизма. Доста обширния терен, на който според лагерните правила можеха да се разположат към трийсетина шатри, изглеждаше пустинен — Кенет бе поискал да му се предостави пространство според цялата потеглила с него свита — сред него се виждаха само няколко жалки колиби, струпани от клони и покрити с палмови листа, но дори и те бяха необитаеми, а някои дори бяха почти рухнали. Колибата в центъра, която представляваше жилището на вожда, беше украсена с неговото знаме, закрепено на копие. Дългите дипли на знамето висяха неподвижно под изгарящите лъчи на азиатското слънце. До този символ на феодалната власт и рицарското звание нямаше нито пажове, нито оръженосци и дори стража. Единственият пазач, който го охраняваше от оскърбление, беше авторитетът на собственика му.

Сър Кенет се огледа печално. Като потисна чувствата си, той влезе в колибата и направи знак на барон Джилсланд да го последва. Де Уо хвърли изпитателен поглед около себе си; лицето му изразяваше отчасти съжаление, отчасти презрение, с което съжалението е толкова близък роднина, колкото е и любовта. Сетне наведе глава, увенчана с висок шлем, и влезе в сиромашкото жилище, като го изпълни почти цялото с едрото си тяло.

В колибата имаше две постели. Едната от тях, стъкмена от сухи листа, заметнати с кожа на антилопа, беше празна. Ако се съдеше по предметите около нея, все принадлежности на военното снаряжение и по сребърното разпятие, благоговейно окачено над горния край, явно бе ложето на самия рицар. На другата постеля лежеше болният, за когото бе говорил току-що сър Кенет. Оръженосецът беше набит мъж със сурови черти на лицето; външният му вид издаваше, че е прехвърлил вече средната възраст. Постелята му изглеждаше по-удобна от постелята на неговия господар. За удобството на болния си слуга сър Кенет беше пожертвал придворния си костюм, широкото наметало, което рицарите слагаха в тържествени случаи, и други дребни принадлежности на облеклото си. Наблизо до входа английският барон забеляза момче с груби панталони от антилопова кожа, със синя шапка и връхна дреха, напълно изгубила предишния си контешки вид. Момчето клечеше пред мангал с дървени въглища и печеше питки върху скара — любимото лакомство за шотландците и до днес. На един от стълбовете, които крепяха покрива на колибата, бе провесена одрана антилопа. Човек веднага можеше да се досети как е била настигната, защото под нея лежеше огромна хрътка, която по размери и красота надминаваше дори хрътката на краля; тя внимателно наблюдаваше печенето на питките. При появата на непознатия човек умното животно само нададе тихо ръмжене, идващо от дълбините на широките му гърди и напомнящо тътена на далечна гръмотевица. Но щом зърна господаря си, размаха радостно опашка и наклони глава. Въздържа се от по-бурни и шумни изяви на радост, сякаш разбираше с инстинкта си, че при болен трябва да се пази тишина.

До постелята на една възглавница, също направено от кожи на антилопи, беше седнал мавърският лекар, за когото сър Кенет бе говорил. Той беше подвил нозе по източния обичай. В помещението беше тъмно и силуетът на мюсюлманина се очертаваше доста неясно. Можеше само да се различи, че долната част на лицето му се обраснала с гъста черна брада, стигаща до гърдите и че на главата си носеше висок калпак. Върху лицето му правеха впечатление най-вече очите, взиращи се изпитателно. Английският лорд се спря безмълвен. Той изпитваше нещо като уважение въпреки цялата грубост на държанието си при тази гледка на страдание и нищета, понасяни мъжествено, без оплаквания и роптаене; подобно поведение вдъхваше на Томас де Уо много повече почит от бляскавите церемонии на кралските приеми, без да се броят, разбира се, приемите на крал Ричард. Известно време не се чуваше нищо освен тежкото дишане на болния, явно потънал в дълбок сън.

— Не е спал шест нощи — каза сър Кенет. — Каза ми неговият слуга, ей това момче.

— Благородни рицарю — произнесе Томас де Уо, като хвана ръката на шотландеца и я стисна разчувстван. — Трябва да се наредите по-добре. Вашият оръженосец се нуждае от по-добра храна и грижи.

При последните думи той неволно заговори по-високо и с присъщия си решителен тон. Спокойният сън на болния беше нарушен.

В този миг лекарят се надигна от постелята на болника, внимателно опипа пулса на пациента си и тихо отпусна ръката му върху постелята. След това се приближи към двамината рицари, направи им знак да пазят тишина и като ги хвана за ръцете, ги изведе от колибата.