Уолтър Скот - Ричард Лъвското сърце

— Чудно нещо! — възкликна де Уо, сякаш разговаряше сам със себе си. — А кой ще гарантира за честта на Саладин? Ами ако е решил да използва хитрост, за да се освободи от най-страшния си противник?

— Аз ще му стана гарант — отвърна сър Кенет. — Аз гарантирам за него с честта, живота и имуществото си.

— Виж ти! — смая се още повече де Уо. — Северът гарантира за юга, шотландецът — за турчина! Мога ли да попитам, господин рицарю, по какъв начин сте се заплели в тази работа?

— Заминах на поклонение при светите места — отвърна сър Кенет. — През време на това поклонничество трябваше да предам послание на светия енгадийски пустинник.

— Не бихте ли ми казали, сър Кенет, какво е това послание и какъв е отговорът на светия пустинник?

— Не мога да сторя това, милорде — отвърна шотландецът.

— Аз съм член на английския таен съвет — надменно произнесе англичанинът.

— Не съм подчинен на тази страна — възрази Кенет. — Макар че в тази война доброволно последвах знамената на аглийския крал, все пак поръчението ми беше дадено от общия съвет на кралете, принцовете и висшите военачалници от благословената армия на кръста и само на тях съм длъжен да давам отчет.

— Така ли! — извика гордият барон де Уо. — Знай тогава, пратенико на кралете и принцовете, както ти сам се наричаш — никакъв лекар няма да доближи постелята на крал Ричард без съгласието на лорд Джилсланд. Ако някой посмее да проникне в шатрата без негово разрешение, ще си изпати!

Де Уо презрително извърна глава. Шотландецът се приближи още повече, застана право пред лицето на лорда и спокойно, ала гордо попита дали сър Джилсланд го смята за джентълмен и за почтен рицар.

— Всички шотландци уверяват, че били благородници — иронично пророни Томас де Уо. Но като почувства несправедливостта си и забеляза как лицето на Кенет пламва, веднага добави: — Грехота е човек да се съмнява, че си почтен рицар. Нали съм виждал с очите си колко честно и мъжествено изпълняваш дълга си.

— В такъв случай — поде отново шотландецът, задоволил се с това откровено признание — ми позволете да се закълна пред вас, Томас Джилсланд, и да ви дам велика клетва. Аз съм истински шотландец и смятам това за привилегия, равна на моя старинен благороднически произход. Истински рицар съм, пристигнал тук, за да си спечели хвала и слава в този живот и опрощение на греховете в отвъдния. Затова се кълна в своята нация, в рицарското си звание и в благословения кръст, че като препоръчвам на Ричард Лъвското сърце този мюсюлмански лекар, се грижа единствено за благополучието на английския крал!

Тържествеността на тези думи порази англичанина и той малко по-сърдечно произнесе:

— Кажи ми нещо друго, рицарю на Спящия леопард. Да допуснем — макар да се съмнявам — че самият ти си напълно сигурен в искреността на султана. Но как мислиш, добре ли ще постъпя, ако разреша на неизвестния лекар да изпитва лекарствата си върху този живот, толкова ценен за цялото християнство? Не забравяй: намираме се в страна, където отровителското изкуство е също толкова разпространено, колкото и готварското.

— Милорде, мога да ви кажа само едно — отвърна шотландецът. — Моят оръженосец, единственият човек от моята свита, изтребена от болести и война, заболя опасно напоследък от същата треска, която свали доблестния крал Ричард и по такъв начин отсече най-важния стълб на нашето свято дело. Този лекар, този Ел Хеким, само преди два часа му даде лекарство и той вече заспа освежителен сън. Никак не се съмнявам, че ще може да излекува тази страшна болест. Освен това в случай на успех го очаква щедра награда, а в случай на неуспех — наказание. Всичко това е достатъчна гаранция.

Англичанинът го изслуша, забил поглед в земята. Май още се съмняваше, но беше склонен да приеме аргументите на сър Кенет. След пауза погледна събеседника си и рече:

— Искам да видя болния ти оръженосец, сър.

Шотландският рицар неочаквано поруменя и след минута колебание промълви:

— Да вървим, сър Джилсланд. Но когато видите бедния ми подслон, моля да си спомните, че благородниците и рицарите от Шотландия не се хранят толкова богато, не спят толкова на меко и не се грижат толкова за разкоша на жилищата си като своите южни съседи. Аз живея бедно, лорд Джилсланд.

Той гордо наблегна на последните думи и без особено желание го поведе към временното си жилище.

След малко двамата стигнаха до мястото, което си бе избрал за стан рицарят на Спящия леопард.