— Питай го, ако не ми вярваш — предложи Ширкоф.
Преди да довърши, пустинникът се обади:
— Да, аз съм Теодорих от Енгади — каза той. — Аз съм пътникът в пустинята, приятелят на кръста, жезълът, който поразява неверниците, еретиците и поклонниците на дявола. Избягвайте ги, избягвайте ги! Долу дявола и неговите привърженици!
С тези думи той измъкна от козите си кожи нещо като сопа, обкована с желязо, и я завъртя необичайно чевръсто над главата си.
— Видя ли го твоя светец — промълви сарацинът, като забеляза безкрайната почуда, с която сър Кенет гледаше втрещен дивите жестове на Теодорих и слушаше щурите му неясни брътвежи. Сарацинът високо се засмя.
Теодорих размахва известно време сопата си, без ни най-малко да се безпокои, че може да халоса по главата някого от събеседниците си, а сетне, като вероятно искаше да покаже силата и мощта на оръжието си, разтроши на парчета камъка до себе си.
— Но той е съвсем луд — промърмори сър Кенет.
— И въпреки това е светец — възрази мюсюлманинът, който явно споделяше разпространеното на Изток поверие, че лудите са под Божия закрила. — Знай, християнино, че когато едното око е избодено, другото вижда по-силно; по същия начин, колкото разумът ни е по-увреден и не може да вниква в човешките работи, толкова по-остро и по-съвършено разбира небесните работи.
Неочаквано отшелникът се юрна напред и завърши тичането си с три скока, които биха били достойни за ученик в атлетическа академия, но толкова малко подхождаха на смирения пустинник, че рицарят съвсем се смути и не знаеше какво да мисли.
Сарацинът явно по-добре разбираше пустинника.
— Очевидно той очаква да го последваме в килията му — рече емирът. — Впрочем това е единственото място тук, където можем да пренощуваме. Ти си леопард, както сочи твоят герб, аз съм лъв, както показва името ми, а той явно се смята за козел, ако се съди по дрехите и скоковете му. Не бива да го губим от очи, понеже той тича бързо като камила дромадер.
И наистина не беше лесна задача да настигнат Теодорих. Макар че уважаемият им водач от време на време спираше и им махаше с ръка, сякаш ги подканваше да не изостават, никак не беше лесно да го настигнат. Най-сетне дивият му бяг спря и Кенет с облекчение видя, че светият човек се е спрял пред някаква пещера. В ръка държеше голяма факла от топнат в катран клон, която хвърляше ярка светлина и издаваше силна катранена миризма.
Без да обръща внимание на лютивия дим, рицарят слезе от коня и влезе в пещерата, която на пръв поглед никак не обещаваше да се окаже комфортна. Килията беше разделена на две части. В близката до входа част имаше каменен олтар и разпятие, изплетено от тръстика — това помещение служеше за параклис на пустинника. В единия ъгъл на тази пещера християнският рицар завърза своя кон и го разседла, макар и с известни колебания, тъй като твърде дълбоко уважаваше намиращите се тук предмети на религиозния култ, но той следваше примера на сарацина, който му обясни, че такъв бил обичаят. През това време отшелникът слагаше в ред вътрешната част на пещерата, където щеше да настани своите гости и където след малко влязоха. В края на първата пещера отворът се стесняваше и беше закрит от груба дървена врата, зад нея беше спалнята на пустинника, която се оказа по-удобно помещение. Подът беше изравнен и посипан с бял пясък и всеки ден бе пръскан с вода от потока, който се спускаше от скалата в единия край на помещението. На пода до стената имаше нещо като дюшеци от въжета. По стените бяха накачени китки различни сухи билки. Отшелникът запали две восъчни факли и килията доби уютен и приятен вид.
Дори сарацинът, който наблюдаваше домакина, изпитваше нещо като благоговейна почит към него. Той рече тихо на Кенет:
— Сега настроението на Хамако се подобри, но няма да ни заговори, преди да хапнем. Такъв е неговият обет.
Теодорих безмълвно направи знак на шотландеца да седне на един от столовете, а Ширкоф се настани на възглавница от рогозка според обичая на своя народ. Сетне пустинникът вдигна ръце, сякаш благославяше скромната им трапеза и всички в дълбоко мълчание пристъпиха към вечерята. Християнинът също мълчеше и мислеше за странното си положение, и за контраста между дивите, бесни жестове, гръмки викове и свирепото нападение на Теодорих при първата среща, и важната тържественост, с която сега им оказваше гостоприемство.
След като вечерята свърши, отшелникът, който не хапна нито троха, събра остатъците от храната и постави пред сарацина кана с шербет, а пред шотландеца — манерка с вино.
Читать дальше