Уолтър Скот - Айвънхоу

Целият този тих и спокоен пейзаж мъждееше в здрача пред очите на пътника и му вдъхваше увереност, Че има къде да пренощува, защото горските отшелници бяха задължени да оказват гостоприемство на заблудили се или замръкнали странници.

Така рицарят не се спря да разгледа подробностите, които изброихме по-горе, а като благодари на свети Юлиан, покровителя на пътниците, който го бе довел до такъв добър подслон, скочи от коня си и зачука по вратата на колибата с копието си, за да привлече внимание върху себе си и получи покана да влезе.

Доста време мина обаче, преди да получи отговор и когато го получи, той бе неблагоприятен.

— Върви си по пътя, който и да си — се чу отвътре дълбок дрезгав глас, — и не безпокой служителя на бога и на свети Дънстън, когато чете вечерните си молитви.

— Добри отче — отвърна рицарят, — пред теб стои беден странник, заблудил се из гората, който ти дава възможност да проявиш милосърдието си и да му окажеш гостоприемство.

— Брате — каза отшелникът, — света Богородица и свети Дънстън са благоволили да ме предопределят за човек, който приема тези благодетели, а не ги упражнява. Дори куче не би хапнало храната, която имам тук, а по-грижливо гледан кон би презрял постелята ми. Затова върви си по пътя и на добър ти час.

— Но как ще се оправя в тая гора — възкликна рицарят, — когато нощта вече пада? Моля те, свети отче, нали си християнин, отключи вратата си и поне ми покажи накъде да тръгна.

— А аз те моля, добри ми брате-християнино — рече пустинникът, — повече да не ме безпокоиш. Заради тебе вече прекъснах едно pater две ave и едно credo 90 90 Едно „Отче наш“, две молитви на св. Богородица; едно „Верую“ . — Б. пр. , които, като окаян грешник трябваше, според дадения от мен обет, да кажа, преди да изгрее луната.

— Покажи ми пътя, пътя! — викна му рицарят. — Кажи ми поне накъде да тръгна, ако друго не мога да очаквам от тебе.

— Лесно ще налучкаш пътя — отвърна отшелникът. — Пътеката от гората извежда до едно тресавище, а там има брод, по който може да се мине, защото отдавна не е валяло. Като минеш брода, внимателно ще изкачиш левия бряг, той е доста стръмен, а пътеката, която е току над реката, на няколко места се губела — така ми казаха; аз рядко напускам задълженията си в параклиса. След това ще тръгнеш направо.

— Заличена пътека, пропаст, брод и едно тресавище! — прекъсна го рицарят. — Отшелнико, ако ще да си най-светият, който е пускал брада и си е чел молитви на броеница, мъчно ще ме убедиш да тръгна по такъв път тази вечер. Слушай ме добре — ти, който живееш от подаянията на страната — навярно без да го заслужаваш, — нямаш никакво право да откажеш подслон на заблудил се странник. Или веднага отваряй вратата, или, заклевам се в светия кръст, ще я съборя и сам ще вляза вътре.

— Драги пътнико — отвърна отшелникът, — стига си ми досаждал. Ако ме накараш да използвам хладно оръжие в самозащита, ще има да се каеш.

В този момент далечният лай и ръмженето, които от известно време достигаха до ушите на пътника, се засилиха много и това го накара да предположи, че отшелникът, изплашен от заканата му да влезе насила, бе повикал кучетата си от някое скрито място навътре към скалата, където ги държи, с надеждата, че техният лай ще му помогне да се защити. Разгневен от тези приготовления от страна на отшелника да изпълни негостоприемните си намерения, рицарят удари вратата толкова силно с крака си, че разклати и гредите, и резетата.

Тъй като пустинникът не желаеше повторно да изложи вратата си на подобен удар, той извика силно:

— Търпение, търпение! Не си хаби силата, пътнико. Ей, сега ще ти отворя вратата, макар че, като я отворя, няма да ти стане много приятно.

Вратата се отвори и пред рицаря застана отшелникът, едър, набит мъж, облечен в грубата си качулата дреха от зебло и с пояс от преплетени тръстики на кръста. В едната си ръка държеше запален факел, а в другата една толкова дебела и тежка тояга от дива ябълка, че с право би могла да се нарече боздуган. Две големи рунтави кучета, смес от едра ловджийска порода и хрътка, само чакаха да се отвори вратата, за да се нахвърлят на пътника. Но когато факелът освети високите пера на шлема и златните шпори на застаналия вън рицар, отшелникът, изглежда, се отказа от първоначалните си намерения, укроти разярените си помощници и с променен тон на любезен простак покани рицаря да влезе в колибата. После се извини, като каза, че не искал да отвори вратата на къщурката си след залез слънце, защото из околността скитали много разбойници и бандити, които съвсем не почитали нито св. Богородица, нито св. Дънстън, нито отшелниците, отдали живота си в служба на светците.