Уолтър Скот - Айвънхоу

— Струва ми се, свети отче — каза рицарят, — че оскъдната храна и това светено, макар и малко тънко питие, ти понасят отлично. Имаш повече вид на човек, годен да отнесе като награда овена при състезания на борба или да спечели пръстена при борба с тояги, или щитовете при състезание с мечове, отколкото бавно да гаснеш в тази пустош, като само четеш молитви и се храниш със сух грах и студена вода.

— Рицарю — отговори отшелникът, — мислите ти, както на всички невежи миряни, изхождат от плътта. Света Богородица и моят светец са благоволили да благославят скромната храна, с която се задоволявам, както варивата и водата са били благословени за момците Шадрах, Мешех и Абеднего, които предпочели да се хранят с тях, отколкото да се оскверняват с месата и виното, предложени им от рицаря на сарацините.

— Отче свети — поде рицарят, — върху чийто образ господ е благоволил да направи такова чудо, разреши на един грешник-мирянин да попита как се казваш?

— Можеш да ме наричаш монаха от Копмънхърст — отвърна отшелникът, — защото така ме викат в този край. Те наистина прибавят епитета „светия“, но аз не държа на него, понеже не се смятам достоен за такава добавка. А сега, храбри рицарю, мога ли да те помоля да ми кажеш как се казва моят гост?

— Право е — каза рицарят, — свети отче от Копмънхърст, в този край ме наричат Черния рицар. Мнозина прибавят епитета „Мързеливеца“, с който съвсем не държа да се кича.

Отшелникът не можа да се въздържи да не се усмихне на отговора на своя гост.

— Виждам, Мързеливи рицарю — рече той, — че си благоразумен човек и добър съветник. Освен това виждам, че си привикнал с волностите в кралския двор и във военния стан и с лукса на града, на теб твърде не ти допада скромното ми монашеско препитание. Сега изведнъж се сетих, че когато великодушният горски пазач остави фуража и кучетата да ме пазят, той ми остави и малко храна, която аз, вглъбен в молитви и размишления, съвсем бях забравил. Впрочем тя не е подходяща за мен…

— Готов съм да се закълна, че е оставил — каза рицарят. — От момента, когато свали качулката си, свети отче, бях убеден, че в килията ти има по-добра храна от тази. Твоят пазач трябва да е веселяк човек. Пък, който види как огромните ти зъби се преборват с този грах и гърлото ти се залива с това недружелюбно питие, не би му дало сърце да те гледа да се мъчиш с конски фураж и конско питие (и той посочи храната на масата), без да се постарае да я засили и разнообрази. Затова по-скоро покажи щедрите дарения на пазача.

Отшелникът хвърли към рицаря тъжен поглед, в който се четеше известно комично колебание, сякаш се чудеше доколко ще постъпи разумно, ако окаже доверие на госта си. В лицето на рицаря обаче той видя толкова смелост и прямота, колкото въобще могат да се изпишат по човешки образ. И в усмивката му също имаше нещо неудържимо комично, така че и тя го уверяваше в неговата вярност и лоялност, която отшелникът не можеше да не почувствува.

След като размениха някой и друг поглед, без да говорят, отшелникът отиде до по-далечния край на колибата и отвори грижливо и умело прикрит вграден долап. От дълбините на един тъмен килер, към който водеше вратичката, той извади голяма баница с месо, опечена в необикновено голяма калайдисана тава. Този огромен съд той постави пред госта, който, използвайки камата си, за да разреже баницата, тозчас се зае да се запознае със съдържанието й.

— Откога не е идвал тук добрият пазач? — попита рицарят своя домакин, след като набързо бе глътнал няколко хапки от тези хубави подкрепления към храната на отшелника.

— Около два месеца — отвърна отчето, без много да мисли.

— Господ да ми е свидетел — възкликна рицарят, — всичко в жилището ти е чудотворно, свети отче! Защото бих се заклел, че угоеният самец, който е доставил месото за баницата, само преди няколко дни е препускал из гората.

Тази забележка не се понрави на отшелника. Той гледаше с такъв нещастен вид как намалява баницата, която неговият гост бе нападнал не на шега; а предишните му изявления за пълно въздържание го лишаваха от повод да участвува в тези своеобразни военни действия.

— Бил съм в Палестина, брате — каза рицарят, като внезапно спря да яде, — и си спомних за един тамошен обичай, според който всеки домакин трябва да увери своя гост, че поднесената храна е добра, като седне да яде с него. Далеч съм от мисълта да заподозря един толкова свят човек в някакви негостоприемни замисли. Все пак много ще ти бъда задължен, ако спазиш и ти този източен обичай.