Уолтър Скот - Айвънхоу

На следващата заран рицарят тръгна много рано с намерението да измине дълъг път, тъй като състоянието на коня му — предния ден той внимаваше да не го изтощи — позволяваше да пътува надалеч без много почивки. Но обиколните пътеки, по които яздеше, му объркаха сметките, така че привечер се озова едва на границата на околията Западен Райдинг в графството Йоркшир. При това както ездачът, така и конят вече чувстваха нужда да се подкрепят, пък и се налагаше да потърсят място за пренощуване, защото бързо се стъмваше.

А където се намираше рицарят, нямаше никакви изгледи да намери нито храна, нито подслон и по всичко изглеждаше, че ще бъде принуден да постъпи, както обикновено правят странстващите рицари в такива случаи — да пусне коня си да пасе, а сам той да се изтегне на земята и да замечтае за дамата на сърцето си, като дъбовите клони му служат за балдахин. Но Черния рицар или нямаше любима, за която да мисли, или, също тъй безразличен към любовта, както изглеждаше към борбата, не беше достатъчно погълнат от прочувствени размишления върху красотата и жестокостта й, за да могат те да заглушат глада и умората, така че любовта да замести твърде осезаемите удобства, каквито представляваха леглото и вечерята. Ето защо той изпита особено недоволство, когато се огледа и видя, че се намира в гъста непроходима гора. В нея действително имаше много поляни и тук-там пътеки, но те явно бяха проправени от многобройни стада, които пасяха из гората, или от дивеча, или пък от ловджиите, които го гонеха.

Слънцето, по което рицарят се водеше, вече бе залязло зад Дърбиширските възвишения отляво и вероятността да налучка правия път беше толкова, колкото и вероятността да тръгне в грешна посока. След няколко безуспешни опита да избере най-отъпканата пътека с надеждата, че тя ще го изведе до колибата на някой овчар или до жилището на някой горски пазач и след като се увери, че не знае по коя пътека да тръгне, рицарят се довери на усета на коня си; той от опит знаеше удивителното умение на тези животни да избавят от подобни затруднения и себе си, и ездача си.

Щом доброто добиче, което бе крайно изтощено от дългото пътуване с облечен в доспехи ездач на гърба си, разбра по отпуснатите поводи, че свободно може да избира пътя си, веднага почувствува нов прилив на сили и се окопити. Преди, в отговор на шпорите, то само жално стенеше, а сега, сякаш гордо от оказаното му доверие, наостри уши и без ездачът да го подканва, ускори ход. Пътеката, по която тръгна конят, доста се отклоняваше от посоката, следвана от рицаря през целия ден. Но тъй като животното твърде уверено крачеше по нея, ездачът се предостави на неговия усет.

Той не се излъга, защото пътеката скоро се разшири и поутъпка, а звънът на малка камбана показа на рицаря, че се намира недалеч от някой параклис или от килията на отшелник.

Действително той скоро стигна до една открита, леко наклонена поляна, на другия край на която огромна канара показваше на пътника сивия си, стръмен и брулен от ветровете скат. Тук-там бръшлян покриваше канарата, а другаде над урвите извиваха клони дъбове и храсталаци от див чимшир, чиито корени, търсейки прехрана в отвесните пукнатини на големите каменни късове, стърчаха, както перата на боеца стърчат над стоманения му шлем и придават чар на предмет, който по естеството си всява у зрителя ужас. В подножието на камарата, едва ли не опряна о нея, имаше колиба, построена от отсечени в близката гора стволове. Пролуките между тях бяха замазани с глина, примесена с мъх, за да не прониква студът и вятърът. Над вратата стърчеше окастрено стъбло на едно борче с превързано напреко към него друго дърво — грубо изработен символ на светия кръст. Недалеч надясно от скалата шуртеше изворче със съвършено бистра вода. Тя падаше върху широк камък, издълбан от несръчна човешка ръка във формата на корито спущаше се с ромон по прокопано от времето русло, после се плъзгаше по малката равнина и се изгубваше в близката гора.

До този извор се намираше мъничък порутен параклис с пропаднал покрив. Преди да настъпи разрухата, параклисът е имал не повече от шестнадесет стъпки на дължина и дванадесет на ширина, а схлупеният му покрив се е държал върху четири концентрични арки, които са се издигали от четирите ъгъла на сградата, поддържани от къси масивни колони. Скелите на две арки още стояха, макар покривът помежду им да беше се срутил; над останалите две той беше още здрав. Входът на този древен молитвен дом се намираше под съвсем нисък кръгъл свод, украсен с няколко реда скулптиран в зигзаг корниз, като зъбите на акула, който толкова често се среща в старосаксонската архитектура. Над преддверието върху четири малки колони се издигаше камбанария. Там висеше зеленясалата, проядена от времето камбана, чийто слаб звук Черният рицар бе чул малко време преди това.