— Нека само посмее да го направи — каза де Брейси. — Той скоро ще си даде сметка каква голяма разлика има между поддръжката на една малодушна тълпа от саксонски глупаци. Но аз не възнамерявам веднага да разкрия кой съм. В тези одеяния нямам ли вид на най-смелия горски пазач, който някога е надувал рог? Вината за нападението ще падне върху разбойниците от Йоркширските гори. Поставил съм доверени съгледвачи, които следят саксонците и знаят точно къде се намират те. Довечера ще преспят в манастира „Свети Уитол“ или „Уитхолд“, знам ли как се казваше просташкият му саксонски светия при Бъртън-он-Трент. Маршрутът им на следващия ден ги довежда в нашия район и ние като соколи веднага ще се спуснем върху тях. След известно време ще се появя в обикновения си вид, ще се държа като най-вежливият рицар, ще спася нещастната пострадала красавица от грубияните-похитители, ще я заведа в замъка на Фрон де Бьоф или в Нормандия, ако се наложи, и няма да я представя на роднините й, преди да стане невяста на Морис де Брейси.
— Това е много умен план — каза Фицърс — и, струва ми се, не изцяло замислен от тебе. Хайде, право си кажи, де Брейси, кой ти помогна да го намислиш и кой ще ти съдейства да го изпълниш? Защото, ако си спомням правилно, твоите хора са чак в Йорк.
— Виж го ти! Ако държиш непременно да знаеш кой — отговори де Брейси, — тамплиерът Брайън де Боа Жилбер скрои този план, за който ме подсетиха приключенията на мъжете от племето на Виниамин. Той ще ми помогне, когато ги нападнем, и той и последователите му ще играят ролята на разбойниците, от които храбрата ми десница, след като се преоблека, ще спаси дамата.
— Бог да ме убие — възкликна Фицърс, — този план прави чест и на двама ви! А ти проявяваш рядко благоразумие, като си решил да повериш дамата на достойния си съюзник. Мисля, че ще успееш да я отвлечеш от саксонските й приятели, но много по-съмнително ми се вижда как ще съумееш после да я отскубнеш от Боа Жилбер. Той като сокол, хвърли ли се върху някоя яребица, здраво държи плячката си.
— Той е тамплиер — отвърна де Брейси, — следователно не може да бъде мой съперник, щом съм решил да се оженя за тази богата наследница. Пък да има непочтени замисли спрямо бъдещата булка на де Брейси… Бога ми! Дори всички ръководни длъжности на ордена му да бяха съсредоточени само в него, той не би посмял да ме обиди по такъв начин!
— Тогава, щом никакви мои думи не са в състояние да избият това глупаво начинание от главата ти — каза Фицърс, — защото добре познавам упорития ти нрав, поне гледай да загубиш колкото се може по-малко време. Че тази лудория е неуместна, неуместна е, ами поне да не трае дълго.
— Казвам ти, това е въпрос на няколко часа — отговори де Брейси. — Ще бъда в Йорк, начело на моите юнаци, и щом ти с политическия си усет намислиш някой смел план, веднага ще го подкрепя. Но ето, чувам, че другарите ми се събират и конете тропат и цвилят във външния двор. Довиждане. Отивам като верен рицар да спечеля усмивките на една красавица.
— Като верен рицар! — повтори думите му Фицърс, като го проследи с очи. — Като глупак, бих казал по-скоро, или като дете, което оставя най-сериозна и важна работа, за да тича по понесения от вятъра трън. Но това са оръдията, с които съм принуден да работя — и за кого? За интересите на един принц, който е толкова неблагоразумен, колкото е развратен, и който има изгледи да бъде неблагодарен господар, както вече се прояви като непокорен син и лош брат Но той — и той всъщност е само едно от оръдията, с които си служа. Колкото и да е горд, ако си позволи да раздели собствените си интереси от моите, скоро ще го посветя в тази тайна.
Размишленията на държавника бяха прекъснати в този момент от гласа на принц Джон, който викаше от една вътрешна стая: „Благородни Уолдемар Фицърс!“ И със свалена шапка, бъдещият канцлер (защото хитрият норманец аспирираше именно за този висок пост) побърза да получи нарежданията на бъдещия; монарх.
Във глух, пустинен кът, далеч от тоя свят,
старееше без вест един отшелник свят.
Мъхът му бе легло, килия — пещерата,
плодът му бе храна и питие — вълната.
На хората бе чужд, на бога бе другар —
той молеше го в мир и славеше го с жар.
ПАРНЕЛ
89 89 Томас Парнел (1679–1718) — поет, приятел на Суифт и Поуп. — Б. пр.
Читателят не може да не си спомня, че изходът на боя в турнира бе решен от усилията на един неизвестен рицар, когото, поради безразличието и пасивността, проявени в началото на игрите, зрителите нарекли Черния мързеливец. Този рицар бе напуснал арената съвсем неочаквано, щом победата бе осигурена. А когато го призоваха да получи наградата за своята храброст, той бе безследно изчезнал. Междувременно, докато и вестителите, и тръбите го зовяха, рицарят пътуваше на север, като избягваше всички по-оживени пътеки и вървеше направо през горите. Той пренощува в една малка странноприемница, настрана от широкия друм, където въпреки това научи от един странстващ певец новините за изхода на турнира.
Читать дальше