Уолтър Скот - Айвънхоу

— Айвънхоу — каза той — така добре познава езика и нравите на французите, че няма никаква опасност за него през тази част на пътуването му.

— Да бе дал бог да беше пристигнал вече благополучно тук — каза Роуина, — та да може да участвува в близкия турнир, където рицарите на тази страна трябва да покажат своята ловкост и смелост! Ако Ателстън от Кънънгзбърг спечели наградата, лоши новини ще чуе Айвънхоу, когато се върне в Англия! Как изглеждаше той, страннико, когато го видяхте за последен път? Тежко ли се бе отразила болестта на здравето и хубостта му?

— Той беше по-мургав и по-слаб — отвърна поклонникът, — отколкото когато пристигна в Кипър със свитата на Лъвското сърце, и грижи сякаш помрачаваха челото му; но аз не съм се доближавал до него, защото не го познавам.

— Боя се — каза лейди Роуина, — че в родната страна грижите не ще се разсеят от челото му. Благодаря ви, поклоннико, за тези вести за моя другар от детинство. Девойки — рече тя, — приближете се и подайте прощалната чаша на този свет човек, когото не искам да лишавам повече от почивка.

Една от девойките поднесе сребърна чаша с вино и силни подправки, до която Роуина леко докосна устни. После чашата бе поднесена на поклонника, който се поклони ниско и пи няколко глътки.

— Приемете това дарение, приятелю — продължи дамата, подавайки му златна монета, — за трудното си дело и за светите места, които сте посетили.

Поклонникът прие дара, като се поклони още веднъж, и излезе от стаята, воден от Елгита.

В трема той намери слугата Ануолд, който пое факела от ръката на прислужницата и го поведе бързо и без много церемонии към една отдалечена и скромна част на къщата, където имаше няколко стаички или по-скоро килии за по-нископоставените слуги и гости.

— В коя от тези стаи спи евреинът? — запита поклонникът.

— Невярното куче — отвърна Ануолд — обитава килията до тази на ваше преподобие. Свети Дънстън, много ще трябва да се чисти и търка тази килия после, за да стане пак годна за християни!

— А къде спи свинарят Гърт? — попита пак странникът.

— Гърт — отговори крепостникът — спи в килията отдясно на вашата, а евреинът отляво. Вие служите като преграда между обрязания и това, от което най-много се отвращава неговото племе. А можехте да имате и по-почетно място, ако бяхте приели поканата на Освалд.

— И така е добре — каза поклонникът, — близостта дори на един евреин едва ли може да пренесе заразата си през дъбова стена.

С тези думи той влезе в определената му стаичка и вземайки факела от слугата, му поблагодари и му пожела лека нощ. След като затвори вратата, той сложи факела в един дървен светилник и огледа скромно мебелираната спалня. В нея имаше само един грубо изработен стол и още по-грубо изработен одър, покрит с чиста слама и две-три овчи кожи вместо завивки.

Поклонникът угаси факела, хвърли се на одъра, без да се съблича, и заспа. Той спа или поне лежа, докато първите слънчеви лъчи се показаха през решетъчното прозорче — единственото, през което в мрачната гола килия проникваше светлина и въздух. Тогава скочи, каза утринната си молитва, оправи дрехите си, излезе от стаята и влезе при евреина Исак, като повдигна съвсем тихичко резеца на вратата.

Обитателят й спеше неспокойно върху одър, подобен на одъра на поклонника. Дрехите, които евреинът бе свалил предишната вечер, бяха грижливо подредени близо до него, сякаш да избегне опасността някой да му ги задигне, докато спи. Лицето му изразяваше тревога, граничеща с отчаяние. Ръцете му се движеха конвулсивно, сякаш се бореха с кошмар; измежду възклицанията на еврейски чуваха се ясно и следните думи на смесения норманоанглийски език, разпространен в страната:

— В името на бога Аврамов, пощадете нещастния старец! Беден съм, нямам ни петак, вашите железа и да разкъсат тялото ми, пак не мога да ви задоволя.

Поклонникът не дочака края на виденията на евреина, а го побутна с тоягата си. Това докосване вероятно се свърза някак със страховете, събудени в съня му, защото старецът скочи, сивите му коси почти щръкнаха от страх, сгуши се в дрехите, които бяха на него, грабна тези, които беше свалил с хищните пръсти на сокол, и впери острите си черни очи в поклонника с поглед, изпълнен с неудържима изненада и физически страх.

— Не се бой от мене, Исак — каза поклонникът. — Аз идвам като твой приятел.

— Богът Израилев да те възнагради — рече евреинът с дълбоко облекчение. — Сънувах… но слава на бога Аврамов, то беше само сън. — После, съвземайки се, прибави с обикновения си глас: — А какво благоволяваш да търсиш толкова рано при бедния евреин?