Уолтър Скот - Айвънхоу

Човек може да му прости за съмненията му, защото едва ли имаше по онова време род на земята, по въздуха или водата, като изключим летящите риби, който да бе обект на такова непрекъснато, всеобщо и безмилостно преследване както еврейския. При най-нищожния и безсмислен повод и в резултат на най-нелепи и неоснователни обвинения самите те и имуществата им биваха подлагани на всякакви издевателства. Защото нормани, саксонци, датчани и британци, колкото и да се мразеха едни други, сякаш се надпреварваха кой по-силно да изрази отвращението си от един народ, който те смятаха, че религията им ги задължава да мразят, ругаят, презират, ограбват и преследват. Норманските крале и независимите феодали, които следваха примера им във всяка проява на тиранство, преследваха този религиозен народ по-системно, преднамерено и користно. Добре известна е историята как крал Джон, затворил един богат евреин в един от кралските замъци и карал всеки ден да му вадят по един зъб и когато изпразнили половината челюст на бедния израилтянин, последният се съгласил да плати една голяма сума, която тиранинът искал да измъкне от него. Малкото готови пари в страната в голямата си част бяха притежание на гонения народ и благородниците без колебание следваха примера на своя крал, за да ги изтръгнат от него посредством всякакъв вид насилия и дори физически мъчения. Въпреки това пасивната смелост, породена от жаждата за пари, караше евреите да се излагат на всички тези злини при мисълта за огромните печалби, които можеха да реализират в една такава богато надарена от природата страна като Англия. Въпреки всички пречки, въпреки споменатите вече специални данъци, наречени „еврейска хазна“, въведени, за дати ограбват и измъчват, евреите се плодяха, трупаха огромни богатства и ги прехвърляха от една ръка на друга посредством менителници — изобретение, което, както казват, търговията дължи на тях и което им даваше възможност да прехвърлят богатствата си от една страна в друга, така че ако ги застрашава гонение на едно място, съкровищата им да бъдат в безопасност другаде.

Упоритостта и алчността на евреите, срещайки тиранията и фанатизма на народите, под чиято власт живееха, сякаш растяха съразмерно с гоненията, на които бяха подлагани. А огромните богатства, спечелени с търговия, от една страна, често ги излагаха на опасности, но от друга, бяха средство, за да им спечелят влияние и дори в известна степен закрила. При такива условия живееха те и ставаха предпазливи, подозрителни и плахи и все пак упорити, непокорни и ловки, когато трябваше да избягнат опасностите.

След като пътниците бяха минали в бърз ход по много объркани пътеки, поклонникът най-после наруши мълчанието.

— Оня голям прогнил дъб — рече той — е на края на земите, подвластни на Реджиналд Фрон де Бьоф, а земите на Малвоазен отдавна вече преминахме. Вече няма опасност от преследване.

— Дано им се строшат колелата на колесниците — каза евреинът, — както на колесницата на фараона, та да карат бавно! Но не ме оставяй, добри поклоннико! Помисли само за оня пламенен и жесток тамплиер и робите му сарацини — те няма да гледат ни граници, ни територии, ни кой е владетелят им.

— Нашите пътища — каза поклонникът — трябва тук да се разделят, защото не подобава на хора като тебе и мене да пътуват заедно, когато не им се налага. Пък и каква помощ можеш да очакваш от мене, мирния поклонник, срещу двама въоръжени езичници?

— О, добри младежо — отвърна евреинът, — ти можеш да ме защитиш и знам, че би го сторил. Колкото и да съм беден, аз ще ти се отплатя, не с пари, защото богът Аврамов ми е свидетел, че нямам пари, но…

— Казах ти вече — прекъсна го поклонникът, — че пари и отплата не искам от тебе. Да те водя — мога, и дори може би донякъде да те защитя, тъй като да защитиш един евреин срещу сарацин, едва ли е недостойно за християнина. Затова, евреино, ще вървя с тебе, докато намериш подходяща закрила. Ние сме недалеч от град Шефилд, където лесно можеш да се приютиш у някой твой сънародник.

— Да те благослови Яков, добри младежо! — каза евреинът. — В Шефилд мога да се приютя при моя роднина Зарет и да намеря начин да продължа в безопасност на север.

— Така да бъде — рече поклонникът, — в Шефилд ще се разделим. След половин час ще видим града.

Този половин час премина в пълно мълчание и от двете страни; поклонникът може би считаше за унизително да говори на евреина, когато не бе абсолютно необходимо, а евреинът сигурно не смееше да натрапва разговора си на един човек, чиито странствания в светите земи му придаваха някаква святост. Те спряха на върха на един полегат хълм и поклонникът посочи към град Шефилд, който бе разположен пред тях: