Уолтър Скот - Айвънхоу

— Сър Франклин — отговори тамплиерът, — моите роби сарацини са верни мюсюлмани и наравно с християните презират обществото на един евреин.

— Бога ми — каза Уомба, — не разбирам какво преимущество имат почитателите на Махаунда и Термагаунта 53 53 Така наричали през средните векове пророците на мохамеданите. — Б. пр. пред един някога богоизбран народ!

— Нека седне при тебе, Уомба — рече Седрик. — Глупецът и мошеникът ще си бъдат добра дружина.

— Глупецът — отговори Уомба, като вдигна парче огризана сланина — ще съумее да издигне крепост срещу мошеника.

— Тихо — прекъсна го Седрик, — ето го.

Въведен без много церемонии и пристъпвайки със страх и колебание и дълбоки смирени поклони, един висок старец, чийто ръст бе доста намалял поради навика постоянно да се кланя, се приближи към долния край на масата. Острите му правилни черти с орлов нос и проницателни черни очи, високо набръчкано чело, дълга посивяла коса и брада биха могли да минат за красиви, ако не носеха характерните белези на една раса, която в онези тъмни времена бе еднакво презирана от лековерния и суеверен прост народ и преследвана от алчните, грабливи благородници и която може би именно поради тази омраза и това преследване бе придобила един национален характер, примесен с доста низки и отблъскващи черти.

Облеклото на евреина, очевидно доста пострадало от бурята, се състоеше от проста надиплена червеникавокафява пелерина върху тъмноморава дреха. Високите му ботуши бяха подплатени с кожа, а на ремъка на кръста му бе затъкнат малък нож и калъф с писмени принадлежности. На главата си имаше особена четвъртита жълта шапка, каквато евреите бяха принудени да носят, за да се отличават от християните, и която той свали смирено още на вратата на залата.

Приемът, оказан на този човек в замъка на Седрик Саксонеца, би могъл да задоволи и най-върлия враг на израилтяните. Самият Седрик студено кимна в отговор на неколкократните поздрави на евреина и му даде знак да седне на долния край на масата, където обаче никой не се помръдна да му стори място. Напротив, докато той минаваше покрай масата, отправил плах, умолителен поглед към всички седнали там, слугите саксонци му обръщаха гръб и продължаваха лакомо да ядат, без да ги е грижа за новия гост. Слугите на абата се прекръстиха с израз на набожен ужас, а дори езичниците сарацини си засукаха мустаците с възмущение, когато Исак се приближи до тях, и сложиха ръце на кинжалите си, сякаш готови да се бранят с най-отчаяни средства, ако се осмели да ги оскверни, като се доближи до тях.

Може би същите подбуди, които бяха подтикнали Седрик да отвори вратите на замъка си за този син на един отритнат народ, щяха да го накарат да настои пред слугите си да приемат Исак по-вежливо. Но в този момент игуменът го бе увлякъл в един много интересен спор за породите и нрава на любимите му хрътки, който не би прекъснал и по много по-важен повод от този, че един евреин щял да си легне гладен. Докато Исак стоеше така отритнат между тези хора, както народът му между другите народи, напразно търсейки гостоприемство и място да седне, поклонникът до огнището се смили над него и му отстъпи мястото си, като каза кратко.

— Старче, моите дрехи са вече сухи и гладът ми утолен, а ти си мокър и гладен.

С тези думи той стъкна загасващите, разпилени в голямото огнище главни, разпали ги, взе от голямата маса една чиния със задушено козе месо, сложи я на масичката, където сам се бе хранил, и без да изчака благодарностите на евреина, се отдалечи към другия край на залата. Дали стори това от нежелание да разговаря с този, към когото бе проявил добрина, или от желание да се доближи до горния край на масата, не знам.

Ако по онова време бе имало художници, годни да изобразят такъв сюжет, мършавата прегърбена фигура на евреина и протегнатите му над огъня премръзнали и разтреперани ръце биха могли да послужат за символично изображение на зимата. След като се постопли, той жадно се обърна към топлата яхния пред себе си и заяде с бързина и охота, които свидетелстваха, че вероятно отдавна не бе вкусвал храна.

Междувременно абатът и Седрик продължаваха да спорят за лов; лейди Роуина разговаряше с една от прислужниците си, а високомерният тамплиер, чийто поглед се спираше ту върху евреина, ту върху саксонската красавица, бе потънал в мисли, които очевидно дълбоко го интересуваха.

— Чудно ми е, достойни Седрик — каза абатът през време на разговора, — защо, колкото и голямо да е предпочитанието ви към вашия мъжествен роден език, вие все пак не приемете по-благосклонно норманофренския поне що се отнася до тайните на горското и ловното изкуство. Сигурен съм, че никой друг език не е така богат на изрази, свързани с лова, и не дава такива възможности на опитния ловец да разказва за веселото си изкуство, както френският.