Уолтър Скот - Айвънхоу

— А какви са новините от Йорк, храбри графе? — попита го Айвънхоу. — Там ли ще ни дочакат въстаниците?

— Колкото декемврийският сняг ще дочака юлското слънце — отвърна графът. — Те се разпръсват. И не друг, а самият принц Джон дойде да ни съобщи новината.

— Предател такъв! Неблагодарен, нахален предател! — възкликна Айвънхоу. — Ричард не му ли заповяда да се оттегли от обществения живот?

— А той го прие, като че ли се срещат след лов — отвърна графът. — После посочи мене и моите бойци и каза: „Както виждаш, брате, при мен има раздразнени мъже; най-добре иди при майка ни, предай й синовната ми обич и стой при нея, докато се успокоят духовете“.

— И нищо друго не му каза? — попита Айвънхоу. — Не би ли казал човек, че този принц с милосърдието си просто насърчава хората да стават предатели?

— Също както може да се каже, че който се залавя да се бие в двубой, преди да е напълно оздравяла тежката му рана, просто се предлага на смъртта — отговори графът.

— Нека ти бъде простена шегата, графе — каза Айвънхоу. — Но имай пред вид, че аз излагах само собствения си живот на опасност, а Ричард — добруването на царството си.

— Който се отнася небрежно към собствените си интереси, рядко се замисля много за интересите на останалите — отвърна Есекс. — Но да побързаме към замъка, защото Ричард, макар че прости на главния съзаклятник, си е наумил да накаже някои от по-маловажните заговорници.

От безпристрастните проучвания на станалите тогава събития, които са най-подробно описани в Уордърския ръкопис се научаваме, че Морис де Брейси избягал отвъд морето и постъпил на служба у Филип Французки, докато Филип де Малвоазен и брат му Алберт, прецепторът на Темпълстоу, били екзекутирани, макар Уолдемар Фицърс, душата на съзаклятието, да се отървал с изгнание; а принц Джон, в чийто интерес започнало съзаклятието, дори не бил упрекнат от добродушния си брат. Никой обаче не съжаляваше за съдбата на двамата Малвоазен, които с безброй лъжи, жестокости и насилия напълно бяха заслужили смъртта си. Наскоро след божия съд, Седрик Саксонеца бе призован в двора на Ричард, който тогава отседна в Йорк, с цел да се уталожат графствата, където амбициите на брат му бяха всели смут. Седрик дълго ахкаше и охкаше, когато получи съобщението, но не отказа да се подчини. Действително завръщането на Ричард бе потушило всяка лелеяна от него надежда за възстановяването на саксонската династия в Англия. Защото, дори да биха могли да спечелят известни успехи, ако бе избухнала гражданска война, ясно бе, че нищо не можеха да постигнат при неоспорваната власт на Ричард, твърде популярен заради личните си качества и военната си слава, макар в управлението на държавата да проявяваше своеволие и небрежност — ту прекомерно снизхождение, ту склонност към тирания.

Освен това, колкото и неохотно, Седрик не можеше да не види, че проектираното от него пълно обединение на саксонците посредством женитбата на Роуина и Ателстън бе вече окончателно провалено поради взаимното несъгласие на двете страни. Наистина, то бе събитие, което в пламенната си поддръжка на саксонската кауза той не можеше да предвиди. Дори когато нежеланието и на двамата се прояви ясно и недвусмислено, той не можеше да повярва, че е възможно двама саксонци от царско потекло поради лични причини да се откажат от толкова необходим за общото благо на нацията брак. Това обаче не променяше нещата. Роуина никога не бе скривала отвращението, което й вдъхваше Ателстън, а сега Ателстън също така ясно и недвусмислено заявяваше, че никога вече не възнамерява да ухажва лейди Роуина. Дори вродената упоритост на Седрик се преклони пред такива препятствия, когато той, застанал все още на кръстопът, имаше тежката задача да свърже ръцете на дърпащата се двойка. Той все пак предприе още едно последно енергично нападение, но видя, че Ателстън, тази възкръснала издънка на саксонското кралско семейство, бе всецяло погълнат, като всички дребни земевладелци от наши дни, в ожесточена война срещу духовенството. Изглежда, че въпреки страшните си заплахи да убие абата на св. Едмънския манастир, кое поради природната си отпуснатост и доброта и кое поради молбите на майка си Едит — твърде привързана, както повечето дами (от онези времена) към духовенството, — Ателстън в края на краищата си бе отмъстил, като задържа абата и монасите в тъмниците на Кънингзбърг три дни без почти никаква храна. Заради това му жестоко деяние абатът го заплаши с отлъчване от църквата и състави страшен списък от стомашни и чревни заболявания, от които самият той и монасите му заболели вследствие на несправедливото и тиранично задържане в тъмниците на Ателстън. Седрик намери приятеля си толкова погълнат от този пор и от мерките, които бе взел, за да парира преследване-о от страна на църквата, че не бе способен да мисли за нищо друго. А когато Седрик спомена името на Роуина, Ателстън поиска да му разреши да изпие голяма чаша вино за нейно здраве, с пожелание тя в най-скоро време да стане невеста на родственика му Уилфред. Следователно това бе наистина безнадежден случай. От Ателстън не можеше да се очаква повече или, както се изрази Уомба с думи дошли до нас още от саксонски времена, той бе петел, който отказва да се бие.