Уолтър Скот - Айвънхоу

Неколцина слуги, кои облечени почти тъй богато като господаря си, кои тъй грубо и просто като свинаря Гърт, следяха погледа и очакваха заповедите на високопоставения саксонец. Двама-трима от тях стояха на подиума зад господаря, останалите бяха в по-ниската част на залата. А имаше и друг вид прислуга — две-три големи рошави хрътки, каквито се използуват при лов на елени и вълци; още толкова кучета от някаква едра кокалеста порода с дебели вратове, големи глави и дълги уши, едно-две по-малки кучета, наричани сега териери, които очакваха-нетърпеливо да се поднесе вечерята, но с мъдрия инстинкт на своята раса се въздържаха да се доближат до мрачния и мълчалив господар, страхувайки се вероятно от малката желязна палка до чинията на Седрик, сложена там да разгонва с нея доближилите се четириноги придворни. Само едно грозно старо куче вълча порода се бе настанило със свободата на разглезен любимец близо до официалното място и от време на време си позволяваше да привлича вниманието на господаря си, като слагаше голямата си космата глава на коленете му или си завираше носа в ръката му. Но даже и него той отблъсваше строго с думите: „Долу, Болдър, долу! Не ми е до шеги!“

Наистина, както вече забелязахме, Седрик не беше в твърде добро настроение. Лейди Роуина, която бе ходила на литургия в една далечна църква, току-що се бе върнала и се преобличаше след дъжда. Още нямаше вест от Гърт и стадото му, а те отдавна трябваше да се приберат от гората. Вредената бяха така неспокойни, че закъснението им можеше да се дължи на нападение на разбойниците, с които беше пълна съседната гора, или на някакво насилие от страна на околните барони, които, водени от съзнанието за своята сила, не даваха пет пари за законите на собствеността. Всичко това беше сериозен въпрос за Седрик, тъй като голяма част от богатството на саксонските земевладелци, особено в гористите области, се състоеше от многобройни стада свине, които лес — но намираха храна в леса.

Освен тези причини за тревога, саксонският тан се дразнеше и от отсъствието на любимия си шут Уомба, чиито шеги, колкото и простички да бяха, подслаждаха вечерята и многобройните чаши бира и вино. Прибавете към всичко това и факта, че Седрик не бе ял от обед, а обичайният му час за вечеря бе отдавна минал, и ето ви една причина за раздразнение, която би разбрал всеки земевладелец и в миналото, и сега. Неудоволствието му намираше израз в откъслечни изречения, които или си мърмореше сам на себе си, или — отправяше към слугите наоколо и особено към виночерпеца, когато той, за да го успокои, му подаваше от време на време сребърна чаша, пълна с вино.

— Защо се мае лейди Роуина?

— Сменя си воала — отвърна една прислужница със същата самоувереност, с която любимата камериерка на госпожата отвръща на господаря във всяко днешно семейство. — Вие сигурно не бихте желали да седне на трапезата с качулка и наметало, нали? А никоя дама в цялото графство не се облича по-чевръсто от господарката ми.

Саксонеца се съгласи с този необорим довод с едно „хм“ и прибави:

— Надявам се, че когато тръгне друг път да се моли в църквата „Св. Йоан“, ще избере по-хубаво време. Но защо, по дяволите — продължи той, обръщайки се към виночерпеца и издигайки глас, сякаш бе доволен, че е намерил тема, към която да насочи възмущението си без страх от контрол. — Защо, по дяволите, Гърт се бави толкоз време из полето? Сигурно ще чуем лоши вести за стадото, а пък той винаги е бил верен и предпазлив слуга и аз го бях определил за по-добра работа, дори смятах да го направя свой пазач.

Виночерпецът Освалд скромно забеляза, че е минал едва един час, откак са били камбаните за гасенето на огньовете — твърде неуместно извинение, тъй като напомняше една тема, неприятна на всеки саксонец.

— Злите духове да поразят камбаните за полицейския час — извика Седрик — и онуй копеле тиранин, дето го измисли, и безсърдечния роб, чийто саксонски език ги споменава пред саксонски уши! Полицейски час! — прибави той след кратка пауза. — Да, полицейски час, който принуждава честните хора да си гасят лампите, за да могат крадци и разбойници да вилнеят на тъмното! Да, да, полицейски час! Реджиналд Фрон де Бьоф и Филип де Малвоазен, и Вилхелм Незаконородения знаят каква е ползата от това, тъй както я знае всеки нормански авантюрист, сражавал се при Хейстингз. Сигурно ще чуя, че са отвлекли собственото ми стадо, за да нахранят изгладнелите бандити, които само с кражби и разбойничество могат да поддържат. Верният ми роб е убит, имуществото ми е плячкосано, а пък Уомба — къде е Уомба? Не спомена ли някой, че отишъл с Гърт?