Уолтър Скот - Айвънхоу

— Добре, достатъчно — рече тамплиерът. — За една вечер аз ще си наложа необходимата въздържаност и ще се държа смирено като девица. Колкото за опасенията ви, че може насила да ни изхвърли от къщата си, аз и оръженосците ми с помощта на Хамет и Абдала ще съумеем да ви запазим от подобен позор. Бъдете сигурен, че сме достатъчно силни да си осигурим подслон.

— Не бива да допуснем да се стигне дотам — отвърна абатът. — Но ето заровеният кръст на шута, а нощта е тъй тъмна, че едва може да се види пътят, по който трябва да поемем. Струва ми се, че той каза да тръгнем наляво.

— Доколкото си спомням — рече Брайън, — той каза надясно.

— Сигурен съм, че каза наляво. Спомням си, че посочи с дървения си меч.

— Да, но държеше меча в лявата ръка и сочеше през гърдите си — възрази тамплиерът.

Както става в подобни случаи, двамата упорито поддържаха своето мнение. Запитаха и слугите, но те не бяха чули упътванията на Уомба. Най-после Брайън забеляза нещо, което отначало не беше видял в полумрака.

— До кръста лежи някой заспал или мъртъв. Хуго, бутни го с приклада на копието си.

Щом Хуго стори това, човекът се повдигна и възкликна на правилен френски език.

— Който и да си ти, невежливо е да смущаваш мислите ми.

— Искахме само да ви попитаме — каза абатът — кой път води за Ръдъруд, имението на Седрик Саксонеца.

— Аз самият отивам натам — отговори непознатият — и ако имах кон, бих ви завел, защото пътят е доста объркан, макар че ми е добре познат.

— Ще получиш и благодарност, и награда, приятелю — каза абатът, — ако ни заведеш благополучно у Седрик.

И той накара един от прислужниците си да яхне неговия собствен кон и да даде този, който яздеше досега, на непознатия им водач.

Непознатият ги поведе по път в обратна посока на този, който им бе посочил Уомба, с цел да ги заблуди. Пътеката скоро навлезе дълбоко в гората и трябваше да пресичат не един поток, опасан с тресавищата, през които течеше. Но непознатият сякаш по инстинкт налучкваше най-твърдата почва и най-безопасните бродове. Внимателно и предпазливо той изведе групата на един по-широк път и като посочи една голяма несиметрична сграда на края на пътя, каза на абата:

— Ето, там е Ръдъруд, жилището на Седрик Саксонеца.

Това бе радостна вест за Еймър, чиито нерви съвсем не бяха от най-здравите. Страховете и вълненията при преминаването на опасните тресавища не бяха дали възможност на любопитството му да се събуди и той не бе задал ни един въпрос на водача им. Като се видя в безопасност и близо до подслон, любопитството му взе връх и той го запита кой е и какъв е.

— Пилигрим, току-що завърнал се от светите земи — бе отговорът.

— По-добре щеше да е да беше останал там да се биеш за освобождението на божия гроб — рече тамплиерът.

— Вярно е, преподобни рицарю — отвърна пилигримът, който като че ли познаваше добре тамплиера, — но когато тези, които са дали обет да освободят светия град, се разхождат така далеч от мястото, където ги зове дългът им, чудно ли е, че един мирен селянин като мен е отказал да поеме изоставеното от тях задължение?

Тамплиерът се канеше да отвърне гневно, но го прекъсна абатът, който пак изрази учудването си, че след толкова дълго отсъствие водачът им познава тъй добре горските проходи.

— Аз съм роден по тези места — отвърна той. Те вече стояха пред замъка на Седрик — ниска неправилна сграда с няколко вътрешни двора, които заемаха доста голямо пространство. Макар че големината на дома свидетелстваше за богатството на притежателя му, сградата рязко се различаваше от високите, защитени с кули и бойници замъци на нормайските благородници, чиято архитектура бе вече възприета в цяла Англия.

Все пак Ръдъруд не беше съвсем незащитен — никое жилище в ония смутни времена не можеше да остане неукрепено, без риск да бъде ограбено и опожарено още първата нощ. Дълбок ров, пълнен от един близък поток, бе изкопан около цялата сграда. Двойна ограда или стобор от побити остри колове, изсечени от близката гора, пазеше двата бряга на рова. На западната страна вход с подвижен мост минаваше през външната и вътрешната ограда. Входът се охраняваше от издадени ъгли в стената, зад които можеха да се наредят в случай на нужда стрелци или войници с прашки.

Застанал пред входа, тамплиерът изсвири силно с рога си, защото отдавна застрашаващият ги дъжд сега започна буйно да се лее.