Уолтър Скот - Айвънхоу

— Много бих съжалявал, ако е така — каза рицарят на букаите, — защото съм му задължен за гостоприемството му през една весела нощ, прекарана в килията му. Хайде да се върнем в развалините на замъка — там може би ще узнаем нещо за него.

Докато говореха, селяните със силен вик известиха за пристигането на този, за чиято съдба се тревожеха. Същото потвърди и гръмовният глас на самия отец още преди да съзрат едрата му фигура.

— Сторете място, веселяци! — викаше той. — Сторете място за духовния си баща и неговия пленник. Викнете още един път добре дошъл! Аз идвам, благородни вожде, като орел с плячка в ноктите си!

Пробивайки си път сред окръжилите го, които се заливаха от смях, той се яви величествен и тържествуващ, като размахваше в едната си ръка алебардата, а с другата дърпаше един оглавник, единият край на който бе вързан около шията на нещастния Исак от Йорк. Превит от мъка и ужас, Исак се влачеше подир победоносния калугер, който викаше високо:

— Къде е Алън-а-Дейл, да ме възпее в балада или поне в песенчица? Кълна се в свети Хърмангилд, този некадърен странстващ певец винаги се запилява някъде, когато му се представя случай да възпее храбростта!

— Отче стрелецо — рече войводата, — ти май си полял литургията тази сутрин, макар че е още раничко. В името на свети Никола, кого ни водиш?

— Пленник на моя меч и на моето копие, благородни предводителю — отвърна отшелникът от Копмънхърст, — или по-скоро на моя лък и на моята алебарда. Но със своето богословие аз го спасих от много по-черно робство. Говори, евреино, не те ли откупих аз от сатаната? Не те ли научих да казваш „Веруюто“ и „Отче наш“, и „Аве Мария“? Не прекарах ли цяла нощ да пия за твое здраве й да ти обяснявам тайните на вярата?

— За бога! — извика бедният евреин. — Няма ли кой да ме избави от този луд… искам да кажа — от този свет човек?

— Каква е тази работа, евреино? — запита отшелникът заплашително. — Да не се отмяташ пак от вярата, евреино? Да знаеш — ако се върнеш пак към неверието си, макар че не си крехък като прасе-сукалче — де да имаше сега едничко да си закуся с него, — не си чак толкова жилав, че да не ставаш за печене. Успокой се, Исак, и повтаряй след мене! Аве Мария!…

— Хайде, без богохулства, щури калугерю! — рече Локсли. — Я по-добре ни разкажи къде намери своя пленник?

— Кълна се в свети Дънстън — рече отецът, — намерих го там, където търсех нещо по-хубавичко! Мръднах до избата да видя какво може да се спаси там. Защото, макар че една чаша горещо вино с подправки е достойно за императорска вечеря, рекох си, че ще бъде жалко толкова много вино да се сгрее изведнъж. Таман бях докопал едно буренце мадейра и се канех да викам на помощ някои от тези ленивци, дето никога не може да ги намери човек, кога има да се върши добро дело, и забелязах една тежка обкована врата. „Аха! — рекох си аз. — В това тайно подземие е сигурно най-хубавото вино и този бандит, икономът, като са го обезпокоили в работата му, е оставил ключа на вратата.“ Влязох аз вътре и нищо не намерих освен куп ръждясали вериги и туй еврейско псе, което веднага безусловно ми се предаде в плен. Аз само се подкрепих след уморителния труд с една чашка от винцето, от което ушите ми бръмват, и се канех да отведа пленника си, когато с гръм и трясък се срутиха стените на една външна кула (да им изсъхнат ръцете на тия, дето не са я построили по-здраво!) и ни пресякоха пътя. С грохот падаха кула след кула и аз току се простих с живота! И като считах, че е позор за човек с моето призвание да си отиде от тоя свят в компанията на един евреин, вдигнах алебардата да му избия мозъка. Ама се смилих над белите му коси и реших, че е по-добре да сложа алебардата и да поема духовното оръжие за спасение на душата му. И — да ме благослови свети Дънстън — семето падна на добра почва. Само че, кое от приказки цяла нощ за тайните на вярата, кое от пост (защото няколкото глътки мадейра, с които си бях поизострил мозъка, бяха дребна работа), главата ми е май замаяна. Съвсем се бях изтощил. Жилбер и Уибълд знаят на какво дередже бях, когато ме намериха — съвсем бях капнал.

— Можем да бъдем свидетели — каза Жилбер. — Когато разчистихме развалините и с помощта на свети Дънстън попаднахме на стълбата към тъмницата, намерихме буренцето с мадейра полуизпразнено, евреинът полумъртъв и отеца повече от полу… изтощен, както казва той.

— Негодници недни! Лъжци такива! — обиди се отецът. — Вие и вашите лакоми другари изпихте мадейрата за утринна почерпка. Наречете ме езичник, ако не я пазех да я опита нашият главатар. Но какво значение има това? Евреинът е покръстен и разбира всичко, което му разказах, почти така добре, както самият аз.