Уолтър Скот - Айвънхоу

Като се поклони още веднъж от коня си, Роуина се обърна да си върви. Но докато чакаше Седрик, който щеше да я придружи и който също се сбогуваше, тя неочаквано се озова близо до пленения де Брейси. Той стоеше дълбоко замислен под едно дърво със скръстени на гърдите ръце и Роуина се надяваше, че ще мине, без да я забележи. Но той вдигна очи и като я видя, красивото му лице стана тъмночервено от срам. За момент се поколеба, после направи крачка напред, хвана поводите на коня й и коленичи пред нея.

— Ще благоволи ли лейди Роуина да хвърли поглед върху един пленен рицар, върху един опозорен рицар?

— Господин рицарю — отвърна Роуина, — в начинания като вашето истинският позор е в успеха, а не в поражението.

— Победата, лейди, би трябвало да смекчи сърцето ви — отговори де Брейси. — Но само, ако знам, че лейди Роуина прощава насилието, което бе плод на една злощастна страст, тя скоро ще разбере, че де Брейси умее да й служи и по-благородно.

— Прощавам ви, господин рицарю — рече Роуина. — Прощавам ви като християнка.

— Което ще рече — рече Уомба, — че съвсем не му прощава.

— Но аз никога не мога да ви простя страданията и опустошенията, които причинихте с вашата лудост — продължи Роуина.

— Пусни поводите на дамата — каза Седрик, като се приближи. — Кълна се в светлото слънце над нас, че ако не беше срамота, щях да те закова на земята с копието си. Но да знаеш, Морис де Брейси, че скъпо ще платиш за своя дял от това низко дело.

— Безопасно е да се заканва човек на един пленник — каза де Брейси. — Но кога ли саксонецът е знаел що е вежливост.

И като се дръпна назад, той пусна дамата да мине.

Преди да си отиде, Седрик изрази особената си благодарност на Черния рицар и настойчиво го покани да го придружи в Ръдъруд.

— Знам — рече той, — че вие, странстващите рицари, обичате да носите съдбата си на върха на копието си и пет пари не давате за земя и имот. Но войната е невярна любовница и един дом е хубаво нещо дори за воин, чийто занаят е странстването. Ти си спечели дом в замъците на Ръдъруд, благородни рицарю. Седрик е достатъчно богат да възнагради пострадалия от съдбата и всичко, което притежава, принадлежи на неговия спасител. Затова ела в Ръдъруд не като гост, а като син или брат.

— Седрик вече богато ме възнагради — отвърна рицарят, — като ме научи да ценя саксонските добродетели. Ще дойда в Ръдъруд, храбри саксонецо, и то скоро, но сега важни и неотложни работи ме викат далеч от твоя замък. Но може би, когато дойда, ще ти поискам дар, който ще постави на изпитание дори твоята щедрост.

— Давам ти го, преди да го назовеш — рече Седрик, стискайки с готовност облечената в ръкавица десница на Черния рицар. — Давам ти го, та макар и да е половината ми състояние.

— Не залагай думата си така леко — каза рицарят на букаите. — Все пак аз се надявам да получа това, което ще поискам. Засега, довиждане!

— Искам само да ти кажа — прибави Саксонеца — че през време на погребалните тържества за благородния Ателстън, аз ще пребивавам в неговия замък в Кънингзбърг. Вратите му ще бъдат отворени за всички, които желаят да участвуват в погребалното пиршество. И аз казвам от името на благородната Едит, майката на загиналия принц, че те никога няма да бъдат затворени за този, който се би така храбро, макар и безуспешно, за да спаси Ателстън от нормански вериги и норманска стомана.

— Да, да — намеси се Уомба, който бе заел мястото си до своя господар, — хубаво хапване ще падне. Жалко, че благородният Ателстън не може да пирува на собственото си погребение. Но той — продължи шутът, вдигайки тържествено очи към небето, — той сега вечеря в рая и сигурно добре си похапва.

— Млъкни и върви — сопна му се Седрик, но сдържа гнева си от тази неуместна шега заради неотдавнашните заслуги на Уомба. Роуина махна грациозно ръка за сбогом на рицаря на букаите, Саксонеца му каза сбогом и те отминаха по широката поляна.

Те едва се бяха отдалечили, когато неочаквано иззад зелените дървета се показа процесия, която бавно зави по склона и пое същата посока, по която бяха тръгнали Роуина и нейните хора. Монасите от един близък манастир, в очакване на богатите дарове за бог да прости, за които Седрик бе споменал, придружаваха носилката с тялото на Ателстън и пееха химни, докато васалите на Ателстън тъжно и тържествено носеха на раменете си носилката към замъка Кънингзбърг, дето щяха да го положат в гроба на Хенгист, от когото покойният водеше потеклото си. Много от васалите се бяха сбрали при вестта за неговата смърт и придружаваха ковчега привидно унили и скръбни. Разбойниците пак станаха на крака и оказаха същата проста и непресторена почит към смъртта, каквато преди малко бяха оказали към красотата. Бавният напев и тъжните крачки на монасите им напомняха за техните другари, паднали във вчерашните сражения. Но такива спомени не занимават дълго хора, които водят деен и пълен с опасности живот, и преди още вятърът да бе отнесъл звуците на траурния марш, горяните вече се върнаха към подялбата на своята плячка.