Уолтър Скот - Айвънхоу

През това време господарят на обсадения и застрашен замък лежеше на леглото си, измъчван от телесни и душевни терзания. Той нямаше обикновената опора на тогавашните фанатици, повечето от които изкупуваха извършените от тях грехове с щедри дарения на църквата и по този начин приспиваха страха си с мисълта за изкупление и прошка. И макар че тази утеха, купена, по такъв начин, толкова наподобяваше истинското душевно спокойствие, спечелено с искрено разкаяние, колкото тъпото замайване от опиума наподобява здрав и естествен сън, все пак такова състояние на духа бе за предпочитане пред мъките на събудилата се съвест. Между другите пороци на жестокия и алчен Фрон де Бьоф скъперничеството заемаше първо място и той предпочиташе да дразни църквата и духовенството, отколкото да купува от тях индулгенции и опрощения с цената на богатство и имения. Не беше прав и тамплиерът, неверник от друг тип, в характеристиката си за Фрон де Бьоф, когато каза, че той не можел да обясни защо не вярва в общоприетата религия и защо я презира. Баронът би заявил, че църквата продава стоката си твърде скъпо, че духовната свобода, с която търгува, се купува, както свободата на главния командир на Йерусалим, „на много висока цена“ и че той, Фрон де Бьоф, предпочита да отрече лечебното й свойство, отколкото да плаща разноските по лекуването.

Но сега бе дошъл моментът, когато земните блага и всичките му богатства се изплъзваха от ръцете му и когато сърцето на свирепия барон, макар и твърдо като воденичен камък, се изпълни със страх при мисълта за мрачното и пусто бъдеще. Треската, която разтърсваше тялото му, засилваше душевното му неспокойствие и мъка и смъртното му ложе бе свидетел на борбата между тези новопробудени чувства на ужас и непреклонната му вродена упоритост — едно ужасно душевно състояние, равно на което има само в онези страшни селения на ада, дето има безнадеждна скръб, съжаление без разкаяние, ужасно усещане за настоящите страдания и чувството, че те никога няма да секнат или да се облекчат!

— Къде са сега тези кучета поповете — ръмжеше баронът, — които тъй скъпо продаваха църковните си палячовщини? Къде са сега тези боси кармелити, за които старият барон Фрон де Бьоф основа манастира „Св. Ана“ и ограби наследника си от толкова декари хубави ливади и много тучни ниви и поля — къде са сега тези алчни псета? Сигурно се наливат с бира или разиграват фокусите си край леглото на някой простак скъперник, а мене, наследника на техния дарител, мене, за когото те са длъжни да се молят заради това дарение, мене неблагодарните разбойници оставят да умра като бездомно куче на полето без изповед и причастие. Кажете на тамплиера да дойде тук — той е монах и все може да направи нещо, — но не! По-добре да се изповядам пред дявола, отколкото пред Брайън де Боа Жилбер, който не признава ни рая, ни пъкъла. Чувал съм някои старци да разправят за молитви — молитви, произнесени от самите тях и за които няма защо да се подмилкваш и да плащаш на лъжливия поп… Но аз… аз не смея!

— Нима Реджиналд Фрон де Бьоф доживя часа — обади се едни дрезгав и писклив глас край леглото му — да каже, че има нещо, което не смее да стори?

Нечистата съвест и разнебитените нерви на Фрон де Бьоф го накараха да чуе в това странно прекъсване на неговия монолог гласа на един от онези зли духове, които според тогавашните суеверия витаят край леглата на умиращите, за да смущават мислите им и да им попречат да се погрижат за вечното си спасение. Той потрепери и се сви, но веднага обичайната му решителност се възвърна и той извика:

— Кой е там? Кой си ти, що смееш да повтаряш думите ми с глас като на нощен гарван? Излез пред леглото ми да те видя!

— Аз съм твоят зъл гений, Реджиналд Фрон де Бьоф — отвърна гласът.

— Нека да видя тогава образа ти, ако наистина си сатана — рече умиращият рицар. — Не мисли, че ще се изплаша от тебе. Кълна се във вечния мрак, че ако можех да се боря с тези ужаси, които витаят край мене, със същите средства, с които съм се борил със земни опасности, ни небето, ни пъкълът биха могли да кажат, че съм избягал от борбата!

— Мисли за греховете си, Реджиналд Фрон де Бьоф — каза същият нечовешки глас, — мисли за бунтове, грабежи за убийства! Кой насъска развратния Джон да воюва срещу белокосия си баща — срещу великодушния си брат?

— Какъвто и да си — монах или дявол — отвърна Фрон де Бьоф, — ти лъжеш най-нагло! Не аз, не само аз насъсках Джон към бунт, ние бяхме петдесет рицари и благородници, цветът на Централна Англия — по-храбри мъже никога не са носили копия! И аз ли трябва да отговарям за греха на петдесетима? Неверни сатана, аз те отричам! Върви си и не броди край ложето ми вече — остави ме да умра спокойно, ако си смъртен — ако ли пък си демон, часът ти не е дошъл още.