Уолтър Скот - Айвънхоу

— Не обръщай внимание на такива слухове — каза тамплиерът, — ами нека да помислим как да защитим замъка. Как се биха мръсните селяни на твоята, страна?

— Кат същински дяволи — отговори де Брейси. — Струпаха се близо до стените и, струва ми се, че ги водеше онзи негодник, дето спечели наградата за стрелба — познах рога и колана му. Това е резултатът от прехвалената политика на Фицърс — само насърчава тези дръзки негодници да се бунтуват против нас! Ако не бях със стоманена броня, проклетникът щеше седем пъти най-безжалостно да ме повали като някой елен през ловния сезон. Той улучваше всяка цепнатинка в бронята ми с дългите си стрели и те чукаха по ребрата ми така безмилостно, сякаш костите ми са от желязо. Ако не носех испанска ризница под бронята, щеше да ме изпрати на оня свят.

— Все пак нали задържахте позициите си? — запита тамплиерът. — Ние загубихме външното укрепление.

— Добра загуба са ви нанесли — каза де Брейси. — Тези негодници ще се прикрият сега там, за да могат да нападат замъка по-отблизо и ако не внимаваме, може да превземат някоя незащитена кула или някой забравен прозорец и да нахлуят вътре. Ние сме твърде малобройни, за да пазим всеки пункт, и хората се оплакват, че не могат да се покажат никъде, без да станат прицел на толкова стрели, колкото се насочват по обща мишена всяка празнична вечер. При това Фрон де Бьоф е ранен, така че вече не можем да разчитаме на волската му глава и на страшната му сила. Какво ще кажеш, сър Брайън, не е ли по-добре да си дадем вид, че отстъпваме доброволно и да се споразумеем с тези негодяи, като им предадем пленниците си?

— Какво! — възкликна тамплиерът. — Да им предадем пленниците си и да станем за смях и позор — смели воини наистина, които рискуват с нощно нападение да пленят беззащитни пътници, а пък не могат да защитят един укрепен замък срещу тълпа разбойници, начело със свинари, шутове и всякаква друга измет? Засрами се, де Брейси! По-скоро развалините на този замък ще погребат тялото ми и позора ми, отколкото да се съглася на такава долна и срамна капитулация.

— Хайде тогава да вървим на крепостните стени — каза де Брейси нехайно. — Няма човек, бил той турчин или тамплиер, който толкова малко да скъпи живота си, колкото аз. Но мисля, че няма нищо позорно в това, че ми се иска да имахме тука с нас трийсет-четиридесет от моите смели кондотиери. О, храбри мои воини! Ако знаехте как зле е притиснат вашият командир, колко скоро щях да видя знамето си да се развява на върха на копията ви! И колко бързо щеше да се разпръсне тази тълпа от негодници, когато ви срещне!

— Мечтай си, за каквото щеш — рече тамплиерът, — но сега, нека да се защитим, както можем, с помощта на останалите ни войници. Те са главно, хора на Фрон де Бьоф, които англичаните мразят за безкрайното им високомерие и тирания.

— Толкова по-добре — отговори де Брейси. — Тези грубияни ще предпочетат да се бият до последна капка кръв, отколкото да изпитат отмъщението на селяните. Хайде тогава на работа, Брайън де Боа Жилбер. Жив или мъртъв, ти ще видиш днес Морис де Брейси да се държи като истински благородник.

— На стените! — отвърна тамплиерът и двамата се качиха на бойниците, за да направят всичко, което военното им изкуство и храбростта им можеше да направи за защита на замъка. Те скоро се съгласиха, че най-уязвимото място бе там, където външното укрепление бе заето от нападателите. Наистина ровът делеше замъка от него и беше невъзможно врагът да нападне задната порта срещу външното укрепление, без да превъзмогне тази пречка. Но и тамплиерът и де Брейси бяха на мнение, че ако обсадителите следват тактиката на своя водач, те ще се опитат чрез страшна атака да привлекат главното внимание на защитниците към това място и ще вземат мерки да се възползуват от всяко отслабване на съпротивата по други пунктове. За да се предпазят от такова зло, единственото, което рицарите можеха да сторят при малкия брой хора, бе да поставят тук-там по стените стражи, които да са във връзка един с друг и да вдигнат тревога при опасност. Междувременно се споразумяха де Брейси да води защитата на задната порта, а тамплиерът да задържи при себе си дванадесетина души в запас, готови всеки момент да се втурнат там, където внезапно се яви опасност. Загубата на външното укрепление имаше и това Злополучно последствие, че въпреки по-голямата височина на крепостните стени, обсадените не можеха да наблюдават с такава точност както преди действията на противника, защото по самата външна порта се простираше храсталак, под чието прикритие нападателите можеха да докарат колкото щат хора, без дори да ги забележат защитниците на замъка. Тъй като бяха в пълно неведение къде може да избухне атаката, де Брейси и другарят му бяха принудени да вземат мерки за всяка евентуалност и хората им, макар и смели, се чувстваха подтиснати и угрижени, тъй като бяха заградени от враг, който можеше да ги нападне, когато си иска.