Уолтър Скот - Роб Рой

Този почтен старец беше твърде съкрушен от мисълта какво е бил някога и какво е сега и спомените за миналото естествено му пречеха да бъде така деен в длъжността си, както би се очаквало да бъде при сегашното положение. В едно отношение обаче той беше щастлив — беше се отървал от секретаря си Джобсън, който го беше оставил, разгневен от бездействието му, и беше станал юридически помощник на някой си скуайър Стандиш, който напоследък бе поел длъжността на съдия в тази област. Последният изпълняваше длъжността си с такава ревност за каузата на крал Джордж и протестантската династия, твърде различна от чувствата на бившия му шеф, и господин Джобсън беше по-скоро принуден да ограничава тази ревност в рамките на закона, отколкото да я подтиква.

Старият съдия Ингълууд ме прие много любезно и охотно ми показа завещанието на чичо ми, което изглеждаше в пълна изправност. Известно време той очевидно не знаеше как да говори и постъпва в мое присъствие, но когато разбра, че макар и поддръжник на настоящото правителство, аз съм склонен да гледам със състрадание на тези, които се бяха борили против него от едно погрешно чувство за зрялост и дълг, той започна забавно и объркано да ми разправя какво бил сторил и какво не бил — какви усилия бил положил да убеди някои скуайъри да не участвуват във въстанието и как си бил затворил очите за бягството на други, които имали нещастието да вземат участие в него.

Ние бяхме сами и вече бяхме изпили няколко чашки по специално желание на съдията, когато изведнъж той ме помоли да си напълня чашата и да я изпия от сърце за здравето на бедната мила Дай Върнън, розата на пустинята, звънчето на Чевиотските планини, цветето, което сега било пренесено да цъфти в един проклет манастир.

— Нима госпожица Върнън не е омъжена? — запитах аз силно изненадан. — Аз мислех, че негова светлост…

— Ами, ами, негова светлост и негово сиятелство, всичко това са празни работи сега — все сенжерменски титли, — нарича се граф Бийчъм и посланик на Франция, а пък херцогът регент в Орлеан едва ли знае за съществуването му. Но вие сигурно сте виждали стария сър Фредерик Върнън в замъка, когато той играеше ролята на отец Воън?

— Боже господи! Значи отец Воън е бил бащата на госпожица Върнън?

— Разбира се — каза съдията спокойно, — сега няма смисъл да се пази тайната, тъй като той сигурно вече е напуснал страната, в противен случай без съмнение бих бил длъжен да го арестувам. Но хайде, изпийте си чашата за здравето на моята скъпа изгубена Дай!

Както лесно може да си представи читателят, аз не можех да споделя веселото настроение на съдията. Главата ми беше замаяна от удара, който ми бе нанесен.

— Никога не бях чувал — казах аз, — че бащата на госпожица Върнън е жив.

— Не е заслуга на нашето правителство, че той е жив — отговори Ингълууд, — защото едва ли има друг човек, за чиято глава са предлагани повече пари. Той е бил осъден на смърт за заговора на Феник, а освен това смятали, че е замесен и в аферата на Найтсбридж по времето на крал Уилям: Тъй като бил женен за шотландка, роднина на фамилията Бръдолбеън, той имал голямо влияние над техните вождове. Говореше се, че при подписването на мира в Ризуик искали да бъде предаден на правителството, но той се престорил на болен и френските вестници писали официално, че бил умрял. Но когато се върна тук по старите си работи, ние, старите роялисти, го познахме — искам да кажа, че аз го познах, не защото самият бях роялист. Ама никой не направи донесение срещу бедния господин, пък паметта ми беше много отслабнала от постоянни пристъпи на подагра и не бих могъл да се закълна, че е той, знаете.

— Ами в Озбълдистън Хол не знаеха ли кой е той? — запитах аз.

— Знаеха само дъщеря му, старият барон и Рашли, който беше се добрал до тази тайна, както се добираше до всяка друга тайна, и я държеше като стегнато въже около шията на бедната Дай. Сто пъти съм виждал как тя би искала да го заплюе, ако не се страхуваше за баща си, чийто живот не би струвал пет пари, ако узнаеше за него правителството… Ама не ме разбирайте криво, господин Озбълдистън — аз заявявам, че правителството е добро, милостиво и справедливо и ако обесиха половината от бунтовниците, бедничките, всички признаваме, че никой от тях нямаше да пострада, ако си бяха стояли мирно у дома.

Отклоних разискването на тези политически теми и върнах господин Ингълууд на въпроса за Даяна. Узнах, че след като решително отказала да се ожени за кой да е от семейството Озбълдистън и дала израз на особеното си отвращение към Рашли, неговата ревност за каузата на претендента 198започнала да охладнява. Дотогава той разчитал на тази кауза, за да направи кариера като най-млад от шестимата братя, но смел, ловък и способен. Вероятно това, че бил принуден под общия натиск на сър Фредерик Върнън и шотландските вождове да предаде плячката, която бил измъкнал от кантората на баща ми, определило решението му да напредне по-бързо, като промени политическите си убеждения и измами оказаното му доверие. Освен това той умееше отлично да преценява нещата, когато се касаеше за неговия собствен интерес, и вероятно е пресметнал, че техните средства и способности са съвсем недостатъчни за голямата задача да се свали едно установено правителство, нещо, което по-късните събития доказаха. Сър Фредерик Върнън или, както го наричаха поддръжниците на Стюарти-те, негово превъзходителство виконт Бийчъм и неговата дъщеря доста трудно успели да избягнат последствията от предателството на Рашли. Тук сведенията на господин Ингълууд не бяха съвсем точни; но тъй като не бяхме чули сър Фредерик да е хванат от правителството, той не се съмняваше, че е вече вън от страната, където в съгласие с жестокия договор, сключен между него и зет му, Даяна, която беше отказала да си избере съпруг измежду Озбълдистъновци, трябваше да бъде затворена в манастир. Господин Ингълууд не можеше твърде добре да ми обясни първоначалната причина за това необикновено споразумение, но смяташе, че това е някакъв семеен договор, чрез който се осигуряваха на сър Фредерик рентите от останалите му големи имения, които посредством някакви юридически машинации бяха оставени на семейството) Озбълдистън. Накратко казано — един семеен договор, подобен на много други сключвани по него време, в който чувствата на главните засегнати лица се зачитаха толкова, колкото ако се касаеше за добитъка в именията.