Уолтър Скот - Роб Рой

Не знам дали тази новина ми причини повече радост или скръб — тъй странни са пътищата на човешкото сърце. Струва ми се, че мъката ми по загубата на госпожица Върнън по-скоро нарасна, отколкото намаля, когато узнах, че съм навеки разделен от нея не поради това, че е жена на друг, а защото е затворена в манастир, за да се изпълни един толкова безсмислен договор. Бях подтиснат, унил и разсеян и не можех да поддържам разговора със съдията Ингълууд, който от своя страна започна да се прозява и да казва, че смята да си легне рано. Сбогувах се с него да тази нощ, решен на другия ден преди закуска да отида на кон в Озбълдистън Хол.

Господин Ингълууд изказа одобрението си.

— Добре ще бъде — каза той — да се явите там, преди да стане известно, че сте пристигнали, още повече, че понастоящем сър Рашли Озбълдистън, както казват, бил в къщата на господин Джобсън и сигурно крои с него нещо лошо. Те са си лика-прилика — прибави той, — тъй като сър Рашли е изгубил вече всякакво право да общува с почтени хора. Но едва ли двама мошеници като тях могат да се съберат, без да кроят нещо лошо за честните хора.

Накрая той ми препоръча най-настойчиво, преди да тръгна на другата сутрин, да пийна една чаша и да си хапна от неговата баница с дивеч, колкото да не чувствувам много хладния въздух из полето.

Едва ли има по-тъжно чувство от това, което изпитваме, когато видим променени и запустели тези места, където някога сме били щастливи. На път за Озбълдистън Хол минах през същите места, които някога бях видял заедно с госпожица Върнън в деня на паметното ни пътуване от дома на Инълууд. Духът й като че ли беше с мен и когато приближих до мястото, където за пръв път я видях, аз почти се ослушах да чуя лая на хрътките и звуците на рога и се взрях в празното пространство, сякаш да видя пак красивата ловджийка да се спуска като видение по хълма. Когато стигнах в замъка, затворените врати и прозорци, обраслите с трева плочи, тихите дворове представляваха ярък контраст с някогашните весели и оживени сцени, които тъй често бях наблюдавал там, когато радостните ловци тръгваха сутрин или се връщаха вечер за всекидневното пиршество. Веселият лай на пуснатите хрътки, виковете на ловците, тропотът на конски копита, силният смях на стария барон, начело на неговите здрави и многобройни наследници — сега бяха заглъхнали навеки.

Като гледах тази пустош и самота, аз бях неизразимо трогнат дори при спомена за тези, които приживе нямах особено причина да обичам. Но мисълта, че толкова много хубави младежи, пълни с живот, пращящи от здраве и вяра, след толкова кратко време лежаха в хладния гроб, неочаквано и насилствено покосени от смъртта, ми рисуваше една картина на краткотрайността на земния живот, която караше сърцето ми да се свива. Слаба утеха беше за мен мисълта, че се връщам като собственик в този замък, който бях напуснал почти като беглец. Не бях свикнал още да гледам на всичко наоколо си като на своя собственост и се чувствувах като узурпатор или поне като натрапник и не можех да се отърся от мисълта, че едрата фигура на някой от покойните ми роднини ще се изправи на входа като гигантски призрак от някоя приказка и ще ми оспори правото да вляза.

Докато стоях потънал в тези тъжни мисли, моят спътник Андрю, чиито чувства бяха съвсем различни от моите, блъскаше подред по всички врати на зданието и същевременно викаше да ни пуснат, с глас достатъчно силен да даде да се разбере, че той поне напълно съзнава новото си важно положение като телохранител на господаря на замъка. Най-после старият иконом и домоуправител на чичо ми Антъни Сидъл се появи страхливо и неохотно на един от долните прозорци зад здравите железни решетки и попита какво искаме.

— Дошли сме да те освободим от длъжността ти, стари ми приятелю — каза Андрю Феъсървис, — можеш веднага да ни предадеш ключовете си — всяко царство си има край. Аз ще поема от тебе сервизите и покривките. Твоето време е минало, господин Сидъл. Но всяко бобче си има черно петно и на всяка пътека има локва. Така че ти отсега нататък ще сядаш вече на долния край на масата, където някога седеше Андрю.

Не без мъка пресякох нахалството на своя слуга и обясних на Сидъл, че имам право да искам да бъда пуснат в замъка в качеството си на собственик. Старецът изглеждаше много развълнуван и разтревожен и прояви явно нежелание да ме пусне да вляза, макар че тонът му беше смирен и покорен. Аз проявих снизхождение към него заради чувствата му, които всъщност правеха чест на стареца, и продължих категорично да настоявам да бъда пуснат, като му обясних, че ако откаже, ще бъда принуден да поискам заповед от господин Ингълууд и полицай.