Уолтър Скот - Роб Рой

Дикън си счупил врата до моста при Уорингтън, когато се мъчел да демонстрира качествата на един остарял породист кон, за да го пробута на някакъв търговец от Манчестър, който се бил присъединил към въстаниците. Той пришпорил животното да прескочи една висока ограда; то се сгромолясало на земята и нещастният жокей загинал.

Уилфред глупецът, както понякога се случва, бил най-късметлията в семейството. Той паднал убит при Прауд Престън в Ланкашър в деня, когато генерал Карпентър атакувал барикадите, като се бил много храбро, макар и да съм чувал, че никога не можел съвсем точно да разбере за какво се бие и да запомни на страната на кой крал воюва.

Джон също проявил голяма храброст при това сражение и получил няколко рани, от които нямал щастието да умре на място.

При капитулацията на следния ден старият сър Хилдебранд, съвсем разсипан и сломен от тези последователни загуби, бе един от злочестите пленници, които затвориха в Нюгейт заедно с ранения му син Джон.

Аз бях вече освободен от военния си пост и веднага се постарах да облекча, доколкото мога, страданията на тези мои близки роднини. Бащиното ми влияние пред правителството, както и всеобщото състрадание към един баща, който в такова кратко време бе изгубил толкова синове, сигурно биха избавили чичо ми и братовчед ми от присъда за държавна измяна, но тяхната съдба бе решена от един по-висш съд. Джон умря от раните си в Нюгейт, като с последния си дъх остави на моите грижи ястребите си в замъка и една черна кучка, на име Люси.

Бедният ми чичо изглеждаше съвсем сломен от семейните нещастия и от обстановката, в която така неочаквано се беше озовал. Той почти не говореше, но изглеждаше благодарен за дребните грижи, които можех да му окажа. Не присъствувах на първата му среща с баща ми след толкова годишна раздяла при тези печални обстоятелства, но ако съдя по крайно подтиснатия вид на баща ми, тя трябва да е била неописуемо тъжна. Сър Хилдебранд говореше с голямо огорчение за Рашли, единствения му останал син; обвиняваше го за пропадането на семейството и за смъртта на братята му и заявяваше, че нито той самият, нито те не биха се впуснали в политически интриги, ако не беше този именно член на семейството, който пръв ги бе изоставил. Веднаж или дваж той спомена с голяма любов името Даяна Върнън и ми каза, докато седях край леглото му:

— Племеннико, сега, когато Торнклиф и всички други са вече мъртви, съжалявам, че не можеш ти да се ожениш за нея.

Тогава този израз ме развълнува много; защото старият баронет имаше навик, когато тръгваше весело сутрин на лов, да вика любимеца си Торнклиф по име, а към другите да се обръща общо. Силният весел глас, с който се провикваше: „Повикайте Торни — повикайте всичките“, представляваше тъжен контраст със скръбния и примирен тон, с който промълви сега току-що цитираните отчаяни слова. Той ме запозна със съдържанието на завещанието си и ми даде едно заверено копие — оригинала той беше оставил на стария ми познайник господин съдията Ингълууд, който, тъй като никой те се боеше от него и всички му вярваха като на неутрално лице, беше станал, доколкото знам, пазител на завещанията на половината борци и на двете страни в Нортъмбърланд.

По-голямата част от последните си часове чичо ми прекара в изпълнение на религиозните си задължения към своята черква под ръководството на капелана на сардинския посланик, за когото с известна трудност успяхме да получим разрешение да го посети. Нито от собствените си наблюдения, нито от неговите лекари не можах да установя дали сър Хилдебранд Озбълдистън почина от някаква определена болест, позната в медицината. Той ми изглеждаше напълно изтощен и сломен телесно и душевно и по-скоро престана да живее, отколкото умря в някаква определена борба, също както кораб, блъскан и мятан от много последователни бури, с претоварени трюмове и разхлабени шевове, понякога се попуква и потъва без някаква видима причина за крушението си.

Забележително беше, че баща ми, след като изпълни последния си дълг към своя брат, изведнъж прояви голямо желание да се възползувам от завещанието и да стана представител на бащиното му семейство — нещо, което досега сякаш най-малко го привличаше на този свят. Но очевидно по-рано той беше като лисицата в баснята, която се преструва, че презира това, което не може да стигне. Освен това не се съмнявам, че крайната омраза, която изпитваше към Рашли (сега сър Рашли Озбълдистън), който гръмогласно заплашваше да оспорва последната воля и завещанието на баща си сър Хилдебранд, засилваше желанието на баща ми то да влезе в сила.